Михал Чонин

— Добре, аз ще ви доизкажа края на биографията му — каза горният и като се огледа предпазливо назад, дето много маси бяха заняти от посетители, каза ниско:

— Бекяров е „адютантин“ сега.

— Адютантин? Какъв адютантин?

— Така наричаме сега полицейските шпиони, от които гъмжи градът.

— Предпазвайте се — забеляза другият.

Аз ги гледах смаян.

— Шпионин? Невъзможно!

— Шпионин е от няколко месеца — прибави Ц. — Завчера положително се убедих. Показаха ми по секрет разписките му в полицията и същия ден го ругах на улицата. Той се смути и побягна, както побягна и сега.

При това откритие аз се почувствувах зашеметен като човек, когото удрят с топуз по главата. Веднага си обясних знаковете на смущение у Михаля в края на беседата. По дланта на дясната ми ръка, с която бях стиснал неговата, усетих студени нервозни тръпки, като че бях фанал змия.

Бедният, нещастният!

До късно тая нощ не можах да заспя.

* * *

От тоя ден Михаля Чонин твърде рядко виждах, а съвсем рядко срещах. Той ме избягваше. При среща на улицата се втурваше в друга напречна улица. Срамуваше се от мене. Имаше още чувство за срам у него. А това значеше, че съвестта не беше умряла: умрял беше за обществото само човекът.

И аз се не можех, не исках да повярвам, че моят някогашен приятел — връстник Михал Чонин, нежният, живият, ясният Михал бе станал шпионин, бе достигнал до най-позорното нравствено падане. А очевидността беше тука нагло убедителна… Аз бих желал да не бягаше от мене, да опровергаеше страшното подозрение — и лесно щях да му повярвам… Но тоя бягаше от мене.

Съблазните на живота, нуждите му, поразиите му, вихрите на обществените страсти бяха го рано изтръгнали от скромното, но сигурно убежище на честния труд, та да го фърлят в талазливото море на явния живот, с душа неподготвена за сурова борба и за съпротивление. Жалка играчка на случая, на хората, на фъртуните световни.

Бедният Михал!

Аз го презирах и го жалех.

За да изкара в тежката неволя залъка си, той се бе оставил да се плъзне и халоса в едно блато от срам, срам, чиято тиня нищо не измива: нито поправлението, нито покаянието, нито даже подвизи.

Кражбата, която законите строго наказват — даже разбойничеството, даже злодейството, за което човешкият съд е немилостив, често могат да намерят извинението си в немотията, в нуждите, в лошия нагон или отхрана, в полудите на страстите — често даже намират пощада.

Шпионството — зловещ двойник на предателството, — което никой закон не преследва, никой съд не наказва, не намира прошка в съвестите. За тоя позор няма милост.

Той беше шпионин! Той шпионуваше съгражданите си, приятелите си, роднините си!

Тоя Михал, както ми каза, има още три деца. Кога да е, случайно или от хорската жестокост ще чуят тия думи: „Баща ви беше шпионин!“ Какво щяха да почувствуват? Те щяха по-малко да настръхнат, ако им кажеха: „Баща ви беше убийца!“

Нещастникът!

* * *

Минаха се няколко месеца.

Един път получих едно писмо с непознат почерк, без подпис.

Авторът му, когото веднага познах, че е Михал Чонин, се обръщаше към мене със следните думи — аз ги предавам буквално:

„Когато се видяхме в градината, аз знам какво ви каза г. Ц. Извинявайте за моята погрешка (той наричаше това погрешка), но аз само заради децата, които бяха гладни и голи, та паднах в изкушението на дявола. Заради това много се срамувам от вази, когато например да ви срещна. Извинявайте, пропаднал човек съм, заради че се намирах в голяма нужда и в положение на сериозност (и бил е още вестникар?!). И затова дръзнах да ви напиша настоящето писъмце, за да ми олекне малко на сърцето и по-добре да не съм се раждал. С почитание.“

Имаше нещо трагично в това безграмотно, несвързано писмо. Аз виждах, че човекът е загинал, безповратно загинал. У него съзнанието съществуваше за гнусотата на поведението му и му тежеше, но решителност да го напусне не се виждаше. Животът му посочваше толкова начини чрез честен физически труд да изкара прехраната си, колкото оскъдна и да бъде, но той го не виждаше.

Аз стъпках писмото.

Нещастникът!

* * *

Видях го още отдалеч, на дълги промежнини, два-три пъти, после го не виждах в София.

Вероятно премести се в провинцията, там да изпълнява мръсната си длъжност.

Аз го забравих.

Един летен ден се спуснах в Княжево от едно пеше пътуване до Злат?те мостове във Витоша. От камъняците едната ми обувка силно се разпра на носа и в първата градина, дето се спрях да почина, попитах за кърпач тъдява. Напътиха ме недалек, към едно дюкянче край пътя. Там заварих кърпача. Той с шило в почерняла ръка, с оваляна мешинена престилка, кърпеше внимателно с наведена глава един войнишки чизъм, стиснат в коленете му, едно хлапе изрязваше на масата му ивица от кожа.

Майсторът, както беше вдълбочен в работата си, не ме видя. Той си изправи главата и ме погледна само когато му казах: „Помози бог!“

Какво беше моето удивление, когато в тоя човек познах Михаля Чонин!

Той скокна стреснат, огледа се, побледня и направи неволно движение към вратичката в дъното, като да бяга, като човек, заварен в неприличен вид или в неприлична работа.

— Чакай, чакай, Михале — извиках аз, — дай да я стисна от сърце тая попукана, куражлия, честна сега ръка!

София, май 1901

,

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4182]

Последна редакция: 2007-11-17 00:00:00