Продавачката я гледаше любопитно.
— Фрумоза домна — каза тя (хубава госпожа).
Магдалина й се усмихна приятелски, остави й гологан и тръгна пак със стражаря.
Те вървяха като добри и стари приятели. Стражарят, щастлив, че има случай да услужи и даже да кавалерствува на такава миловидна чужденка, често я гледаше приветливо и й изговаряше: фрумоза домна.
Среща им се зададе един файтон.
— Пазещи — каза й той и я отстрани.
Тая дума „пазещи“ я зачуди.
Попита го: „Да не сте българин?“ Но той нищо не разбра, само й кимна ухилено.
— Не е българин — помисли си Магдалина, но влашкият език е разбъркан с български, аз съм чула от
Най-после стражарят й посочи една къща, над която се развяваше червено знаме.
— Не е това! — каза тя и се спря нерешително. Зданието съвсем не приличаше на гостилницата й.
Но стражарят сочеше с пръст зданието и я приканваше с убедителни знакове да го последва.
— Тука ли е? — попита тя твърде зачудена какво ще прави мъжът й в тая къща с червения байрак.
— Да, да — отговори утвърдително стражарят.
III
Като дойдоха до портата, той натисна копчето на електрическия звънец. Вратнята се отвори и излезе един висок, дългомустакат човек, с фес, с арнаутска ризница, ален чепкен, обшит със злато.
На Магдалина трепна сърцето от радост. Арнаутинът й се видя по-близък, по-свой човек от всички тия власи.
Стражарят му разправи нещо, предаде я на арнаутина, поздрави я и тръгна.
— Чакай! — и тя извади, та му даде четирите гологана, които й останаха.
— Бо да прoсти! — поблагодари й полицейския служител.
— Имат и
— Какво ще прави тука Цанко?
Влязоха в широко антре с паркет, после в една стая мобилирана с кадифени кресла и канапета. Арнаутинът я по-кани да седне, па излезе.
Магдалина, като чакаше мъжа си, изглеждаше богатата стая. На стената висеше голям образ на султана в златно кръжило.
— Какво прави тука тоя султан — зачуди се тя, — и Цанко при него?
На един украсен със седефени шарки стол стоеше пъстро фарфорово наргиле, с увит около него, като червена змия, маркуч. Имаше фотографии по стените. Те представляваха се хора с фесове и с ордени по гърдите.
Вратата се отвори и влезе един млад изящен турчин, с интелигентен вид.
— Кой османлия търсите, госпожо? — попита я той вежливо.
Тя не отбираше турски. Ограничи се само да изрече името на мъжът си. Той я попита по французки. Тя дигна рамена.
И той дигна рамена.
Това беше драгоманина на турското в Букурещ посолство, дето била доведена от досетливия стражар.
Чиновникът разбра, че тая жена по погрешка е доведена тук.
— Не е ли тука Туркулов? — попита тя, обфаната отново от безпокойствие. Ефендито разбра, че Туркулов е собствено име и че търси някого, който носи това име.
— Йок — отговори той.
Само тая дума разбра. Тогава стана плахо, за да си излезе. Турчинът я попита пак, като си припомни окончанието на името.
— Москов? Сърб? Булгар?
— Булгар! — извика Магдалина.
— София? Варна?
— София! — отговори Магдалина. Надеждата изново я съгря.
По лицето на ефендито се изписа удовлетворение. Той клюмна усмихнато, повика арнаутина-гавазин и го попита за адреса на българското агентство, записа го на един лист хартия и й я даде с думите: — Мадам, булгар консулато.
Магдалина му благодари с лека усмивка.
Той се извърна към гавазина: — Я заведи госпожата до главната улица, оттам сама ще се управи с бележката ми.
IV
До главната улица имаше доста разстояние. Магдалина с арнаутина вървяха заедно, като сегизтогиз разменяха мимически движения, с които си отговаряха на неразумени въпроси.
Арнаутинът се улучи човек надарен с особено рицарско чувство към жената, оставена временно под закрилата на неговата храброст и такт. Величествено се размяташе ризницата по тротоара и минувачите очудени гледаха тоя исполин с тая малка жена, той имаше изглед на човек, който се готви да убие с юмрука си всеки, който би дръзнал да оскърби даже с един нескромен поглед госпожата. Някои земаха Магдалина за дъщеря, жена или роднина на някой посланик и с почит се отстраняваха.
Магдалина стискаше билетчето на ефендито и мислеше за мъжа си и за терзанията му в тая минута. Мислеше си още колко митарства има, доде се намери с него, защото и в българското консулство не можеха да знаят името на една гостилница, която и тя не знае.
Добросъвестният арнаутин фърляше зверски погледи на някои от срещнатите, които си позволяваха да се вторачват твърде в Магдалина, а като пресичаха улицата викаше повелително на файтонджиите да спрат или да се отбият. Това силно ласкаеше Магдалина: тя пръв път в живота си се виждаше предмет на такова внимание.
Като излязоха на главната улица, арнаутинът, преди да се раздели с нея, даде й устни насочвания. Тя само климаше приветливо, без да разбере нещо, като се вглеждаше в огромните му мустаци, които стърчаха застрашително високо над главата й.
Стисна му ръката с признателност и продължи пътя си сама, спирайки се неволно пред модните магазини или се оглеждаше в стъклата им, дето виждаше бузите си твърде разчервенели. Даже видя брадавичката си и се усмихна.
— Ако ме дири мъжът ми, по тоя белег ще ме дири…
При един такъв магазин, дето прикова вниманието й една прекрасна сламена капелина, с чудна копринена фльонга в средата, с брилянт между венче от сапфири, съгледа, че е изпуснала книжката. При това откритие тя се изново обезпокои. Тя се озърна плахо. Слънцето залязваше. Продължи пътя си и пита на няколко места за българското консулато — „булгар консулато“ — без да получи свестен отговор, и си отиваше напред: гладна, уморена, подвлякла крака. Дойде й на ум да земе файтон, но като се сети, че няма пари, отказа се от това намерение.
— Както ми разправяше арнаутина, ще е близо тук някъде! — И тя попита един стражар за българското консулато.
Той дигна равнодушно рамена, види се, не я разбра или не знаеше това консулато. Но други един доби вид, че разбра, и й посочи в дъното на една напречна улица.
Тя действително можа да види едно знаме, че се развява тамо. Скоро щеше да мръкне и едничката й надежда оставаше там, при оня байрак. Как й тупаше сърцето, като го приближаваше. Още по-близо тя видя, че там са два байрака, от двете страни на една отворена порта, с арка отгоре, В двора, заградени с
