Бяла светлина

Следващите няколко часа бяха на уединение и размисли, поне за по-възрастните. Патриша беше изпаднала в самообвинение за състоянието в което се намираше цялата планета и този й комплекс за малоценност я беше изморил достатъчно, защото най-накрая тя се отпусна и заспа свита в ъгъла на малкото диванче. Уил все така безпристрастно гледаше към телевизора замечтан някъде във фантазиите си, а малката видимо скучаеше седнала на пода.

Когато наближи 12 часа, а по телевизията започнаха да пускат стари музикални парчета, любящият съпруг реши да събуди прекрасната си съпруга, за да се подготвят за сюблимният момент. Патриша само махна с ръка в пренебрежителен жест и продължи да спи. Кати, определено заинтересувана от активността на баща си, започна да се върти около него молейки го да излязат навън, за да погледат новодогишното небе. Въпреки одумките, че няма нищо интересно в замърсеното и покрито с газове небе, малкото момиченце държеше на желанието си и скоро постигна исканото. Уил я хвана за ръка и се запъти към вратата. Когато двамата излязоха навън и Кати вдигна глава търсейки звезди възкликна:

— Я колко са много! — Повлиян от любопитство, Уил отправи поглед нагоре и едва не извика от учудване. Знаеше много добре, че няма какво да разгони гъстите газови облаци, за да открие красивото нощно небе. Знаеше и това, че от 2–3 години звезди на нощното небе нямаше, но сега пред него стоеше обсипан от звезди купол — толкова красив колкото си го спомняше от детството му. След 5–6 минути, когато се опомни той се отправи вътре, за да повика Патриша и да й покаже чудото което се бе случило. Трябваше му доста време докато убеди съпругата си, че думите му са истина и да я накара да се надигне от сладкият унес. Когато и Пат излезе навън и с досада погледна към небето, издаде такъв стон, че Уил се разсмя. Тримата стояха навън в нощта и се любуваха на откритието си така сякаш бяха малки деца пред нова играчка. Явно никой не се интересуваше от времето, защото скоро от стаята се разнесе тържествена музика, която накара Уил да се свести и да погледне към часовника.

— 12 без 1 е! — Възкликна той, изумен от бързия ход на времето — да влезем ли вътре, или да останем тук? — Сякаш инстинктивно малката Кати отговори на часа.

— Тук, искам тук!

— Да! Наистина мисля, че тук ще ни е по-добре — отсъди и Патриша.

— Нека се прегърнем — обади се и третия глас. Те се прегърнаха като едно сплотено, преливащо от обич семейство и зачакаха последната минута от тази година, от този век и от това хилядолетие.

Едва ли някога хората са придавали такова значение към някое число или цифра, каквото придават на годините. Та нали всеки ден казваме „Дайте ми 1 хляб“, или „Моят телефонен номер е 226794“, защо тези числа не ни правят впечатление както например „10-ти рожден ден“, или „100 години от…“, или „2000 година“. Математиците търсят обяснението в най-различни формули и теореми, химиците в разни нечувани вещества и молекулни маси, а магьосниците в разни заклинания, но нормалният, обикновен човек, най- често се надява, че именно когато достигне до някое такова „специално“ число, нещо в живота му ще се промени. Черното му всекидневие ще бъде изместено от красиви слънчеви дни, а всичко лошо и непонятно ще изчезне завинаги. И ако някой ви каже, че не вярва в чудеса, не му се доверявайте, защото дори този, беден душевно човек, крепи в себе си надеждата, че един ден, обозначен с клеймото на числата, той ще бъде споходен от неизмерима радост и дългоочаквана промяна. Може би именно на такава промяна към по- добро се надяваха и малкото мизерни и изнемощели хорица по тази земя. Може би те чакаха с трепет последните секунди, представяйки си този невероятен край, или може би начало на нещо ново и красиво.

Да! Не напразно крепяха надежда хората, защото подарък наистина имаше, но както Дядо Коледа дава подаръци само на послушните, така и сега, награда получиха само тези, които носиха поне малка частица добро в себе си. Защото заслужава ли награда този, който не може да устои на набезите на злото, и този който не може да запази светлото в себе си, може ли да се нарече заслужил. Защото само този който е желал е получил и този който се е борил е победил и нека тези, които остават ощетени си помислят къде са сгрешили, и в какво не са били прави и чак тогава, да отстояват позициите си.

Когато и последната секунда изтече, и старата изнемощяла старица отстъпи мястото си на дългоочакваната млада красавица, часовникът, който все така неуморимо изброяваше времето, започна да пее своята стара песен, неoсъзнавайки колко важен е звъна му сега. Уил, Патриша и Кати прегърнати, гледайки небосвода, видяха как звездите станаха по-големи и озариха всичко наоколо. В следващият миг, те усетиха че се понасят нагоре и бяха обзети от невероятна радост и щастие, които ги караха да се смеят и да викат. Обгради ги чудесна мека светлина и светът под тях, който те толкова много бяха наранили и намразили, изчезна. Сега те летяха нагоре и нагоре, сякаш устремени към тези прекрасни звезди, на които се любуваха. Една тяхна мечта се сбъдна, а покрай нея и хиляди други, защото те вече бяха далеч от всичко това което мразеха и ненавиждаха, бяха далеч от черното и лошото — от хората и техните дела.

8.VII.1995 г.

,

Информация за текста

© 1995 Цветомир Василев

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/150]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:40