когато говореше, се клатеха като слонски уши. Предполагам, че тежеше над петнадесет стоуна13, но в същност неговата фигура бе една от най-впечатляващите, които съм виждал през живота си, и да го наблюдава човек как се намества на тясното легло в спалния вагон, бе все едно да застане пред клетката на панда14 в Лондонската зоологическа градина.
Той пристигна на гара Виктория15 разярен. Мъчеше го махмурлук и очевидно мразеше да пътува.
— Ти ли си Нийл Блеър? — запита той. Задъхваше се, като говори, но въпреки това крачеше бързо. — Аз съм Джо Уесън. Енглес, дяволите да го вземат, хвана нас двамата за балами. Защо не се постара той сам да убеди студията, че е замислил „страшен филм“, ами трябва да праща нас да треперим от студ на тия Доломити заради някакви снимки. Той тръшна камерите и фотоапаратите си на багажника в купето. — Така или иначе студията ще прави това, което той каже. С две-три приказки щеше да ги кандърдиса. На него езикът му работи и както гледам, ръжда не е хванал. Иска всички да му играят по гайдата. — Той се намести в ъгъла по посока на движението и като че ли в потвърждение на мнението, което имаше за него Енглес, извади цяла купчина приключенски романи, взе най-горния и се задълбочи в четене.
Той изчиташе последователно роман след роман. Купчината се смаляваше, докато прекосявахме Ламанша и влакът трополеше през Франция и Швейцария. Прекъсваше четенето само когато ядеше или пиеше, като и двете неща вършеше шумно, поглъщайки огромни количества, или когато спеше, което пък правеше още по-шумно, хъркайки с някакви странни серии от грухтене и сумтене, които завършваха с тъничко продължително изсвирване.
Не беше от разговорливите, но веднъж се наведе приятелски към мен и попита:
— Сега започваш при нас, така ли?
Говореше по особен начин — на пресекулки, като че ли не му достига въздух. След като отговорих, че наистина е така, той поклати глава и бузите му се разлюляха:
— Добра фирма, когато си на върха, но господ да ти е на помощ, когато не си. Те не си поплюват. Грешки не прощават. Ако объркаш нещо — и той щракна изразително с пръсти, — с тебе е свършено. Засега Енглес е големият им коз. Може да изкара така още една година. Може и пет. Работил ли си с него преди?
Казах му откъде се познаваме с Енглес.
— Аха — изсумтя той. — Тогава ти го познаваш по-добре от мен. В такива условия всеки си проличава какъв е. Може да е много мил и любезен, но може да се държи като същински дявол. Най-безмилостният и безскрупулен режисьор, с когото съм работил. Ако някоя кинозвезда не му играе по свирката — изпъжда я. Намира си друга или пък създава нова. По тоя начин и Лин Барин стана изведнъж известна в „Трите надгробни камъка“. Отначало бяха взели Бети Карю. Тя почна да си придава важности — искаше цели сцени да се играят, както тя иска. Енглес направо я изхвърли от снимачната площадка. Псуваше така цветисто, че стихотворение можеше да се напише от неговите изрази. На следващия ден докара някакво непознато момиче — Лин Барин. Никой не беше и чувал за нея. А той я направи звезда още на снимачната площадка. Накара я да играе така, както той иска, и филмът само спечели от това. Тя свърши добра работа на „К. М.“, но вече се изтърка. — Джо изпусна една дълга въздишка. — И господ не може да ви разбере вас, дето сте напуснали армията? Там поне всичко ви е наред. Никой не може да те изхвърли освен ако не извършиш нещо наистина глупаво. — Той неочаквано се усмихна. Имаше безкрайно очарователна усмивка. Лицето му, независимо от цялата излишна плът, беше много изразително. — И все пак, признавам си, че не бих могъл да се поставя на ваше място. Така или иначе животът е борба. Къде му е удоволствието да знаеш, че няма да те изхвърлят, независимо от това, дали ти е добра работата, или не? — И той с дълбока въздишка на доволство се върна към своите приключенски романи.
Когато пристигнахме в Кортина, беше тъмно и валеше сняг. Още щом излязохме извън осветената гара, нашето чувство на радост, че сме свършили с пътуването, беше задушено от дебелото покривало на плътно валящия сняг. В тишината на нощта дори можеше да се чуе мекият звук от неговото падане. Той скриваше светлините на малкия град и заглушаваше шума от веригите на хотелския автобус.
Кортина не се различава от останалите известни зимни курорти. Те всички олицетворяват външния блясък на лукса на цивилизацията, присаден от собствениците на хотели в сърцето на някоя планина с диви гори, сняг и назъбени върхове. Поради късния час на нашето пристигане бяхме уредили предварително първата нощ да преспим в „Сплендидо“ и да продължим за „Кол да Варда“ на следващия ден.
Едва пристъпили зад двукрилната врата на преддверието, ние се потопихме в разкоша на блестящия хотел като в топла вана. Във всяка стая парното отопление отпъждаше назад беснеещия навън студ. Отвсякъде струеше мека светлина, свиреха танцови оркестри и проблясваше среброто на приборите за хранене. Италиански келнери с подноси с безброй различни напитки си пробиваха път през разноцветния многонационален мравуняк от мъже и жени. Всичко беше предоставено на тяхно разположение — учители по ски, учители по кънки, превоз до главните писти, хокейни мачове, ски скокове. Все едно че си в универсален магазин, където всички удоволствия и развлечения на страната, разполагаща със сняг, могат да се купят за еди-колко си на метър. А отвън снегът продължаваше да вали на парцали.
Докато чаках да стане време за вечеря, запрехвърлях купчинка брошури за Кортина. Една от тях рекламираше курорта като „слънчевия снежен рай на Доломитите“. Друга пък изпадаше в поетичен екстаз пред скалистите върхове, като ги представяше за „островърхи кули, издигащи се от снега, приличащи на пламъци, извисяващи се в синьото небе“. Във всички се говореше с благоговение за петдесет и осем различни ски писти, а що се отнася до летните спортове в Кортина, те единогласно заявяваха: „… тук е почти невъзможно да ви омръзне: езда преди закуска, голф преди обяд, тенис след обяд, лек душ, преди да се облечете официално за вечеря — и човек пак е готов да танцува до сутринта.“ Имах чувството, че тук не може да се случи нищо необикновено. Те бяха превърнали студения сняг в едно голямо игрище, а суровите бастиони на Доломитите не бяха нищо повече от приятни връхчета, на които можеш да се наслаждаваш при залез-слънце с чаша сухо мартини в ръка.
И Джо Уесън бе помислил нещо подобно. Той неочаквано изникна зад мен. Беше обул обувки с гумена подметка и се движеше тихо за такъв грамаден човек като него.
— Съвсем като зализана прическа, нали? Всеки косъм на мястото си — измърмори той, докато надничаше през рамото ми в брошурата, която четях. — Италианска им работа — тръгнали да укротяват природата с бурканче брилянтин! Но сигурно не е много далеч оттук мястото, където двадесет хиляди души са загинали, за да прекарат слоновете на Анибал през проходите. А май че само преди една-две години доста наши измръзнаха до смърт, защото искали да пресекат планината откъм Германия.
Аз подхвърлих брошурата обратно на масичката:
— Все едно че си в Палм Бийч, „Лидо“ във Венеция или „Мейфеър“ — съгласих се аз. — Същите хора, същата атмосфера. Само дето навън всичко е в бяло.
Той изсумтя с отвращение и тръгни пред мен към ресторанта.
— Ти ще искаш да се върнеш тук — изръмжа той, — като прекараш ден-два горе в онази проклета хижа.
Докато седях на масата, аз се огледах наоколо, за да видя дали момичето, подписало снимката с „Карла“ няма да е в ресторанта. Нямаше я, разбира се, въпреки че повечето от жените в ресторанта бяха италианки. Не разбирах защо Енглес очаква тя да се намира точно сега в Кортина.
— Няма нужда да се стараеш да им привлечеш погледа — изръмжа Джо Уесън, натъпкал уста с
— Не бива да си толкова краен в преценките — отвърнах аз.
Малките му кръвясали очички запремигаха срещу мен:
— Извинявай, приятелю. Забравих, че си бил доста дълго в Италия, за да ги опознаеш. Каква ти трябва —
— Не съм решил още — отвърнах аз. — Каквато ще да е —
— Е, ако си мераклия за последното, сред тези тук няма да ти е много трудно да намериш такава.
След вечеря тръгнах да търся собственика на хотела. Исках да получа от него колкото се може повече
