От чашата на блудкавия денотпивам глътка…Тя горчи!И няма час, и няма ден и нощ,да чувам вън, че нещо плаче.Нещо, скита се бездомно,във кръговрат от нощен полетна изгубените кукумявкинадничащи в будния прозорец.Алуминиевите дограмиса всъщност на затвор решетки.От шум и въздух изолирани,не чуваме на самотата писъка.Не виждаме очите на луната,затулени под плътните ни щори.Зад които, някой плаче…А искам глътка от росата,искряща по тревата, рано сутринЗелената пола на планинатада облека, и в късна есен,да бъда цяла нощ навън…Под старите дъбрави,заклатили замислено глави,които ще ме прислонят в прегръдка,с щедростта на пъстрия килимна есенни цветя и билки…И искам да говоря със звездитеза теб, за любовта, за Бог…А те, смирено да потрепватда ми разкажат за съня на есенните минзухари.…Мечти…Под черното небе,те падат уморени.Подобно пеперудки във фенер:угасва взорът им, прегарят своите криле,и падат долу,трепкайки с крачка… Очите ми куцукат,сякаш са подбитиот чакълът на обиди и ненавист.Лицето ми се изподра от тръни,от протегнатите пипалана хищници.Със яд и злоба гледате ме въвочите, защото мога да обичам.Душата ми — планински изворот който жадния ще пие…Не поглеждаме на скитника очитеи не виждаме…как болкатае впримчила бесилооколо врата му.Зад дебелите стъклана увитите грижливо задници,душите ни прихванали саплесен,паяжини,и прах дебел и тлъсти мазенот фритюрника на къкрещия делник…Вървя…не стигам никъде.Не виждам вече.Булевардът, като циганка,е шарен с всичките реклами.Колите профучават покрай мен.И ми подсвиркватмазните очи на разни селяни.Душата ме боли.И ми се плаче.Зад превалана пореден залез,мечтая нежност.Мечтая за залените поляни.
