Генетична корекция

Валентин ИвановГенетична корекция

Дон Пако механично избърса следата от целувката на Милейди, докато проследяваше с поглед как тя се обръща да му махне с ръка преди да изчезне в тунела към самолета.

— Хей, — дон Пако се спусна след нея. — Това беше шега, нали?

На пътя му се изпречи строен офицер от охраната. Дон Пако се блъсна в него и в носа го удари миризмата на остър одеколон. Не беше неприятна.

— Какво желаете, господине?

— О, нищо, извинете. Забравих да попитам… няма значение.

Полицаят го изгледа подозрително. Дон Пако се обърна и се затича към мъжката тоалетна, искаше час по-скоро да провери дали всичко си е на мястото. Не може да не се е пошегувала, мислеше си той докато се блъскаше в забързаните пътници, не може да не е шега…

* * *

Дон Франциско, наричан от приятелите дон Пако, а от враговете Поко, заради ниския си ръст, крачеше бавно, и по собственото си мнение — красиво, през тунела от самолета към чакалнята на летището в Буенос Айрес. Пътниците зад него, повечето от които бързаха за своите връзки, нервно потропваха и се опитваха да го заобиколят, но той умело им преграждаше пътя с кожената си чанта и не остави никой да го изпревари до самия изход.

Там го посрещна дългокрака стюардеса, поздрави го и му поиска билета. Той й го подаде без да я погледне. Тия създания от кости, тъмносини униформи и обувки с високи токчета, които издигаха бюстовете им до брадичката на дон Пако, го вбесяваха с натруфената си недостъпност. Политика на авиокомпаниите. Иначе в който е да е бар всяка от тях би се обесила на врата му след първия знак на внимание.

Обаче пътничките не се подчиняваха на никакви правила и дон Пако ги огледа добре докато стюардесата сверяваше името му със списъка от монитора. Пейките близо до вратата бяха безинтересни — там се разполагаха няколко семейства (не че това щеше да спре дон Пако, ако жената си струваше). По- нататък се беше струпала групичка тинейджърки. Тесни дънки, къси тениски и купчина раници. Дон Пако се вгледа в тях с око на естет. Едно от момичетата — русо, със сини очи и по северно бледа кожа на лицето, — показваше на останалите снимки от екранчето на цифровата си камера. Приятелките й коментираха гръмогласно и се смееха.

Дон Пако прецени, че са твърде млади за да представляват достойно забавление и отмести погледа си по-нататък, но тутакси го върна назад. За миг момичетата се бяха отместили и зад тях той съзря точно онова, което търсеше.

В далечния ъгъл на транзитната зала имаше кафене. От ония, които се намират на което и да е летище по света и където сервират закуска по всяко време на денонощието. Няколко полупразни маси, скупчени около стъклена будка, заредена с телешки сандвичи, кубински пури и безброй бутилки с безвкусно аржентинско вино на безбожни цени. Рай за американските туристи.

Там седеше Жена. За себе си дон Пако веднага я нареже Милейди, в нея имаше нещо от героинята на Дюма. С бяло костюмче, бели обувки и бяла панделка, стягаща кестенявите й коси. Масата скриваше истинския й ръст, но дон Пако я видя изведнъж и изцяло, сякаш внезапно се открехна третото му око — остра брадичка, стегнати гърди, които изпъваха приятно ризата под жакетчето й, плосък корем и стройни бедра.

Около масата й стояха три празни стола, но никой не смееше да седне при нея. Жената излъчваше самодостътъчност и цялост, а небрежният жест, с който остави чашката с кафе казваше на околните „нямам нужда от вас“ и „светът е тук за мое удобство“. Шумът на препълнената зала не я достигаше, хаосът на изнервените пътници не я докосваше. Жената създаваше около себе си собствено пространство. Също както дон Пако.

Той разруши магията й с едно движение. Придърпа най-близкия от празните столове и вече седнал, попита:

— Извинете, може ли?

Жената се усмихна и в миг пространствата на двамата се сляха.

* * *

— Кафе, — поръча дон Пако на сервитьорката. Момичето схвана ситуацията за миг и без да пророни дума забърза към стъклената си будка. Част от съзнанието на Дон Пако регистрира реакцията й, и кимна одобрително — точно така трябваше да постъпи една наследница на поколения прислужнички.

— Виждам, че и вие обичате кафе. — Подхвана дон Пако на английски. — Дълъг полет?

Милейди го дари с нова усмивка.

— Parlez vous francais? Abla Espanol? — Опита с няколко други езика дон Пако. — Sprahen zie…

— Английски е ОК. — Най-после се обади тя с дълбок чувствен алт. За кой ли път Дон Пако се възхити на умението си да избира жени.

— Как е кафето?

Жената завъртя глава: горе-долу. Дон Пако знаеше от опит, че не бива да оставя дълги паузи в разговора и продължи.

— Тук правят хубаво кафе. Внасят го от Еквадор.

Милейди откъсна очи от чашката си и ги насочи към него. Погледът й нито се съгласяваше, нито отричаше.

Обаче от тук нататък разговорът не потръгна. Дон Пако се опита да я предразположи с обичаните въпроси за врмето и за пътуването, но жената само продължаваше да се усмихва и да отговаря с къси изречения, а когато позагубил малко търпение, той я попита направо къде отива, тя просто махна неопределено с ръка.

За да излезе от конфузната ситуация, Дон Пако заразказва весела история от последното си пътуване.

— Тогава летях в бизнес класата. До мен седеше възрастен господин, в средата на шестдесетте, плешив сякаш през целия си живот не е имал нито един косъм на главата си. Едва по-късно, когато дойдоха да ме търсят от ЦРУ, разбрах че това е американският посланик. За беда, човекът носеше същата чанта като моята…

Разбира се, това никога не беше се случвало, но дон Пако беше превърнал разказа за смяната на чантите в къс етюд, достоен за който и да е бродуейски комедиант и обикновено успяваше да изтръгне искрен смях дори от най-сериозната събеседничка. Милейди изобщо спря да се усмихва и осъдително присви ъгълчетата на устните си.

Дон Пако си даваше сметка, че през двата часа между полетите не може да се случи нищо повече от една платонична афера, евентуално гарнирана с целувка на раздяла, но за него не беше важен характерът на аферата, а процесът на обладаването на събеседничката. За него беше важно когато в края на разговора се сбогува с поредната случайна позната, тя да го гледа с блеснали очи и да остави ръката си в неговата няколко мига по-дълго от общоприетото.

Тази среща не се развиваше по обичайния сценарий. От време на време той попадаше на подобни фригидни създания — колкото и да се мъчи един мъж, те просто не са способни да оценят вниманието, което им се посвещава. Дон Пако взе да се замисля дали да не си намери извинение и да я зареже сама да си пие изстиналото кафе.

Сякаш доловила мислите му, Милейди открито погледна часовника си и за пръв път от началото на разговора му зададе въпрос.

— Извинете, вие четете ли фантастика?

— Моля?!

— Фантастика. Научна фантастика.

— Да. — Побърза да се съгласи Дон Пако. — Всъщност не. Малко.

— Сигурна съм, че ще е достатъчно за да ме разберете.