Нито един даскал не спи добре и Ани не беше изключение. Зноят над София не помагаше, а съскането на охладителя само я раздразни допълнително и тя ядно го изключи. Намери цигарите в тъмното и се измъкна по нощница на чардака. Разправии в Университета, разправии в къщи. Изведнъж усети колко е уморена. Точно в тоя миг нещо опашато като комета от детска рисунка пресече небето. Ани стисна цигарата между устните и се опита да си припомни откъде й е позната тая картинка. Снимка от стар вестник — напоследък терористите ставаха все по-нагли… Или все пак е от някъде другаде?
Почти веднага се чу вой на сирени.
Българите са придобили умението да се преобличат на тъмно в резултат на естествен отбор. Уви, моите предци не са минали през същата мущовка, и когато лампите светват отново, аз взе още се мъча да намеря ръкавите на костюма си. Перуката ми се търкаля някъде на пода, а вместо лицето, маската покрива лявото ми ухо. Заслепен от ярката светлина, не мога да видя добре на кого принадлежи ръката в сатенена ръкавица, която ми подава перуката и ми помага да поправя маската.
— Благодаря!
— Моля.
Гласът е дълбок, с прелъстителна женственост. И звучи познато. Иванка.
— Нещо за пиене?
Тя кима и аз се отправям към барчето, но преди това внимателно запомням костюма й. Нищо особено, само си е сложила голяма шапка с воал, франкски стил, от преди тридесетина години. Къде ли го беше скрила това чудо, вижда ми се прекалено голямо за мъничката и раничка.
Не успявам да се начудя и вече съм се върнал, с две огромни чаши сливовак с лед. Иванка ме хваща свойски под ръка и ме насочва към чардака. Той е обърнат към Витоша и къщата ни закрива от светлините на града. Звездите сякаш са по-ярки и дали заради това, или заради влажните пръсти, които леко са се отпуснали на моята ръка, стиховете сами се отлепват от устните ми, а после и от тези на Иванка. Гласът й става още по-дълбок и зовящ от когато и да било. Нисък и гърлен, той става все по-неуловим. За да не пропусна дума от това, което тя казва, постепенно се приближавам към нея, докато няма как да се приближа повече.
И тогава Иванка неочаквано се разридава.
— Какво? — Посягам към джобовете си за кърпа. — Какво става? Извинявай…
Иванка продължава да ридае, франкската й шапка се свлича и на лунната светлина проблясват бели коси.
— Ти извинявай — личи си, че жената пред мен трябва да положи гигантско усилие на волята, за да се съвземе. — Ти извинявай…
— Иванка?!
— Да. Всъщност не. Твоята Иванка спи в съседната стая. Всичко е много сложно…
— А ти коя си?
— Иванка. Само че не същата… и в същото време същата.
Изглежда тъмнината не й пречи да види колко съм объркан.
— Аз съм същата Иванка, но от петнадесет години в бъдещето.
И после ми разказва най-невероятната история, която някога съм чувал. Според нея Симеон е превзел Цариград с две мотострелкови десятъка, изпратени от бъдещето. Не само от неговото бъдеще, но и от моето — след три месеца от завчера. Но това не е всичко, продължава Иванка. Пожарът в центъра на града е започнал от устройството за пътуване назад във времето, което по инерция се връща натам, откъдето е тръгнало.
— Но нали е тръгнало от три месеца в моето бъдеще?
— Вярно — сребърните коси отново се люшват. — Обаче ентропията работи и при пътуване във времето. Да пратиш нещо в миналото е все едно като да разлюлееш люлка. И после ако не продължаваш да я побутваш, няма да се издигне до същата височина, а ще се люлее известно време и постепенно ще спре. Същото е и с устройството за пътуване във времето, само че него не можеш да го побутваш. Затова то се върна сега, а не след три месеца.
— А ти, ти също ли няма да се върнеш в твоето време?
— Не — горчиво се усмихва Иванка, — аз изобщо няма да се върна. Всъщност не знам точно какво ще стане, след като… ако променя историята. Разбираш ли, някой в далечното бъдеще на тая страна е изпратил в миналото това устройство, за да помогне на Симеон. Тоя пръв опит е успял и историята се е променила, обаче устройството се е върнало в бъдеще, в което никой не е знаел за него, в бъдеще, в което то не е било изпратено в миналото, за да го промени. И ако не бъде изпратено отново, Симеон няма да победи и всичко това — тя размахва неопределено ръка — няма да го има.
— И ти трябва да направиш това?
— Не, разбира се. Точно обратното — да го предотвратя. Кой знае колко пъти вече устройството е пътувало до миналото и се е връщало? Поне два пъти, а може да са десет, или милион. Светът е преживял достатъчно Велики Българии. В последното издание след три месеца ще сме на косъм да започнем война с Ацтеките. Преди да тръгна, нашият умник Тошо — тя посочва с палец към тавана — изпрати ракети на Канкун и островът беше блокиран от индианците. Моето връщане си беше чиста авантюра — използувахме един разсеян лъч от тласкащата машина. Стигна само за да мога да дойда до тук, не повече. Енергията беше малко.
До тоя момент не вярвам точно така, както не се вярва на магия. Може ли един всемогъщ магьосник да създаде непробиваем камък и всепробиваща стрела? Обаче ако същият този магьосник може да създава всепробиващи стрели само в понеделник, сряда и петък, а непробиваеми камъни — в останалите дни от седмицата, човек неволно се замисля.
— И защо ми казваш всичко това?
Това, че съм идвал толкова често в библиотеката по малките часове сега работи за мен. Пазачите само ме поглеждат мълчаливо и продължават да щракат с неизменната си табла. Пътьом спирам пред моята
