В търсене на плът

Благой ИвановВ търсене на плът

Миризма.

Мъртвецът се събуди и първото, което видя бе миризмата. Да, той я виждаше.

Виждаше я като хиляди гниещи трупове, пръснати по бойното поле; виждаше я като празен пълнител, димящо дуло, изстрелян куршум; като надвиснала гилотина. Приличаше на болест — многокрак бацил с хапещи челюсти. В гората тя щеше да бъде изгладнял вълк-единак с розова пяна, стичаща се от изплезения език, в океана щеше да е свирепа акула, а на война — щеше да е мината, върху която неволно си стъпил. В Космоса ще бъде сухият студен прах на вакуума, изгарящата орбита на Слънцето, огненият астероид в небето. Мимолетните образи на касапски нож, електрически трион, скалпел, скърцащи автомобилни гуми, високо напрежение, отвесни скали, природни бедствия, мълчаливо мрачно гробище… всички те сякаш се завъртяха в ярък, но жесток калейдоскоп, бавно претопяващ се в едно единствено нещо — миризма, която бавно чезне, а с нея чезнат и картините, на които напомня.

Целият предишен живот, съществуването на мъртвеца преди събуждането му, сега се разделяше с него, отпътувайки към място, което започващият да атрофира мозък не можеше да достигне.

Той се размърда. Изправи се и за пръв път съзря това, което щеше да вижда до края на живота си, на новия си живот… Това бяха предметите: бели стени, открехната врата, решетъчен прозорец, бледа примигваща лампа… и пространството отвъд стъклото. Но той ги възприемаше само като избледняващо усещане, вече не знаеше за какво точно служеха. Някъде припламваше остатък интелект, но той бе твърде слаб, за да освети все по-смрачаващия се свят. Доближавайки се до прозореца, той се мъчеше да възвърне старите възприятия, да отгатне смисъла, за който бе живял преди, ала всичко се отдалечаваше от него. Усещаше, че човешкото бяга от черупката на изстиналото му тяло и дори очите му, пред които бе паднала странна пелерина, изпъстрена с паяжини и с подскачащи искри, го предаваха на самотната тъма. Изпитваше страх… Боеше се от силната болка. Но не физическа болка — мъртвата тъкан не можеше да усеща… Безплътна призрачна болка, която нямаше аналог и все пак осезаемо се бе настанила в кухите лабиринти на вените, мозъка и сърцето му.

Болката му подсказа за глада.

Глад.

Думата завинаги остана да стърчи на улицата пред новия му дом, смъртта. Стърчеше като предупредителна табела и отсега нататък винаги щом погледнеше към моравата си щеше да вижда единствено този страшен надпис.

Движенията му бяха забавени, често не можеха да бъдат контролирани — мудни и неосъзнати. Това не го смущаваше. Огледа се и различи две тъмни петна на пода, близо до мястото, откъдето бе станал. Подуши въздуха, изплези език и произнесе мучащ безсмислен звук. Сега петната добиха очертания, подушвайки ги, той ги видя по-добре.

Бяха човешки тела. Миришеха като него — на мъртво. Но се долавяше и друг мирис, много близък до онова, което самият той е бил преди да умре. Те все още бяха хора. Усещаше го, но разбираше, че отпуснатите им крайници, едва доловимото им мърдане и треперене, воплите на агония — всичко това щеше да приключи и за тях. Не веднага, но скоро.

Гладът му бе същинско мъчение и това го накара да забрави за лежащите „петна“, да се обърне и да потърси някъде другаде истинска храна.

Чиста храна.

Жива.

Краката му се затътриха по гладките бели плочки на стаята и го поведоха към открехнатата врата. Отвори я и се озова в края на дълъг коридор, по който бяха залепени още много други врати. Пое напред, сред блясъка на луминесцентните лампи. От едната си страна проверяваше с бутане и драскане по металната повърхност на вратите, а от другата току поглеждаше към прозорците, през които прозираха лъчите на вече настъпилата зора. Сградата отвсякъде бе заобиколена от редки иглолистни дървета. Продължавайки да търси, душейки въздуха, той най-накрая откри отключена стая. Не влезе вътре, а само леко подаде глава. Нямаше я миризмата, която търсеше, нямаше нищо, което би могло да го засити. Но ярко осветеното помещение го обърка — сред него имаше десетки квадратни предмети (думата „компютър“ за секунда се образува в мислите му, но също толкова бързо изчезна), някои от които светеха в неприятен за полу-слепите му очи цвят. Имаше и малки стъкленици до всяка една от машините, но той не проумяваше и тях. Това бързо прогони интереса му към стаята и той със сумтене, изразяващо дълбоко разочарование продължи търсенето.

Още повече се настърви.

Липсата на храна вече не го тревожеше, а побъркваше. Не изпитваше гняв, но светът някак го дразнеше с празнотата си.

Коридорът свърши с две разклонения и мъртвецът избра лявото — това не беше инстинкт, нито някакво чудновато шесто чувство, а случайност. Независимо от избора, той някак знаеше, че тук едва ли ще намери това, от което се нуждае — липсата на миризма… на човешка миризма, го принуждаваше да е съвсем безцелен в провлаченото си ходене. Гладът не го отказваше и в това имаше някаква особена глупост — инат, изродил се в гавра с непоносимото съществуване извън света на живите.

Този път коридорът бе много по-къс и откри пред него разширен отсег с гише, дивани, остъклен изход (зад който се прокрадваха силуетите на здрави стоманени решетки), гледащ навън в почти отишлата си нощ. Тук слухът му долови звук, много по-силен от стоновете на вятъра, блъскащ се в прозорците или скърцането на подметките му по пода. Звукът бе човешка реч и той за пореден път се обърка — идваше някъде зад гишето, но от там не улавяше мирис на хора. Всичко тук бе неодушевено — както той самият, така и източникът на звука.

Ръцете му — които досега свободно се клатеха от движенията му и се удряха в тялото му като ненужни костеливи въжета — оживяха и непохватно се изтегнаха напред. От устата му се разнесе глас — деформирана дума, изкълчена от подутия му, сух и напукан език.

— Гха-а-а-х… Гха-а…

Тръгна към гишето. Първо се опита да го прескочи, но вдървените му крака не можеха да изпълнят желанията на повехналия му ум. Драскаше известно време по пластмасата, ноктите му се начупиха, но не поместиха препятствието. Сети се да проследи дължината на гишето, търсейки някакви пробойни и внезапно се озова пред дупка — можеше спокойно да влезе през нея. Това нито го очуди, нито зарадва. Мина и се озова до мястото, откъдето идваше речта. На земята, обърнат настрани и със счупено дистанционно, разпиляно по-встрани, кротко буботеше малък цветен телевизор.

— …е към края — обясняваше говорител от екрана. — Положението е овладяно и съсем скоро целият кошмар окончателно ще приключи. Повтарям — кризата вече е към края. Правителството официално опроверга всички слухове, според коитo са открити нови случаи на зараза. След паузата ще продължим с водещата новина.

Започнаха реклами и картината, която бе нарязана от смущения, стана още по-шарена. Мъртвецът чу думите, които новинарят бе произнесъл и всяка една от тях му бе позната, но не можеше да ги свърже една с друга, не можеше да фокусира и формите, които непрекъснато се сменяха, докато запознаваха зрителя с предимствата на различни стоки. Той извърна очи от телевизора и видя батериите, изпаднали от дистанционното. Пролази на четири крака, подуши ги и ги взе в ръце. Опита се да ги сложи обратно на мястото им и след това насочи дистанционното към телевизора. Не знаеше какво прави, но ръцете му сякаш машинално го сториха — финална почит към натрапчив навик. Натисна едно от копчетата, но непохватните му ръце изпуснаха уреда и батериите пак се разпиляха. Каналът не се бе преместил, а рекламите вече свършваха. Мъртвецът с разочарование изпъшка и се изправи.

Въздухът едва-едва трептеше от вибриращото бучене на електроуреда. Ала сред безлюдните коридори не се носеше никаква напътстваща миризма. Мъртвецът не можеше да усети нищо друго, освен празна, притъпена и някак безвкусна плазма от невидимото пространство, плуваща като привидение на отдавна изветрели лабораторни препарати. Това не му харесваше и не можеше да го омае като аромата, който бе почувствал в началото на събуждането си.

— Връщ… се в …диото, където с мен е доктор… — произнесе лицето от екрана веднага щом свърши