— Мога да си го представя. Преди седем години се опитах да си изпробвам късмета в една от частните клиники в Дар Ес Салам. Там се намираха богати бизнесмени с рак на простата и разни други неща от този род. Донякъде имах късмет. Преди този пазар да изчезне напълно, фанатиците на „иейюка“ вече се бяха заяли с мен и повишиха цената ми, след като ме вкараха в няколко дребни сделки и естествено ме излъгаха. Вече съм забравила колко пъти ми обещаваха, че ще заема главна страница, като съавтор в „Същността на онкологията“, ако им помогна с работата си в някоя основна клиника. Бях въвлечена в това, удряха ме и ме караха да скимтя, докато старите ми блянове се превърнаха в пушек.
— Но „иейюка“ изглежда твое призвание, истинско ли е?
— Пощади ме — завъртя очи тя. — Сегашните ми амбиции са да се оттегля в позиция на консултант в Найроби или Женева.
— Не съм сигурен, че мога да го повярвам.
— Би трябвало да бъдеш — сви рамене събеседничката ми. — Сигурно сега съм сто пъти по-полезна, но от това не ми става по-добре. Добре знаеш, че вътрешната топлина не е достатъчна за това, което правя за хиляда пациенти. Ако се бориш за всеки от тях така, сякаш той е член на твоето семейство, ще полудееш…, тъй като те се превръщат в серия от клинични проблеми, погълнати от човешката плът. Помисли си за усилието да се бориш и да се бориш, дори това да е най-заслужаващата работа в света.
— Тогава защо си в Кампала, вместо да бъдеш в Найроби или Женева?
— Не се безпокой — усмихна се Иганга. — Работя върху това. Нямам като теб обратен билет в джоба си, но когато шансът ми пристигне, ще го сграбча толкова бързо, колкото мога.
Преди да измине моята шеста седмица и моята двеста и четвърта операция, започнах да се притеснявам.
Пациентката беше младо момиче с множествено разпространена зараза в черния си дроб. Съществена част от левия му дял трябваше да се отстрани и прогнозата изглеждаше добра — десният беше чист и това би попречило на кръвния поток да разнесе болни клетки по други части на тялото.
Опитвайки се да пристегна левия клон на порталната вена, стягата се приплъзна и притисна подута киста в основата на дроба, пълна със сивобелезникави клетки. Тя не се пръсна, но като че ли щеше да бъде по-добре, ако беше го направила. Не можех точно да определя накъде ще потече съдържанието й, но имах обща представа за вероятния му път — обратно в игрекобразното съединение на вената, където кръвния поток щеше да отнесе раковите клетки в десния, незаразен дял на дроба.
В продължение на десетина секунди се псувах, вбесен от собствената си безпомощност. Не разполагах с инструменти за непредвидени случаи, за да мога да ги използвам, нямах и лекарство, което да инжектирам, за да убия разпръсналите се клетки, както и ваксина под ръка, която да стимулира имунната система за да ги атакува.
— Кажи на родителите, че си намерил данни за разсейка, поради която пациентката ще се нуждае от постоянни следващи изследвания — каза Окуера.
Погледнах към Масика, но той мълчеше.
— Не мога да го направя — възразих.
— За да не причиниш безпокойства ли?
— Това беше случаен нещастен случай!
— Не го казвай на нея, не го казвай и на семейството й — изгледа ме Окуера сурово, сякаш размишлявах за нещо между опасността и собственото оправдание. — Няма да помогне на никого, дори и да си се напъхал в лайняна история като тази. Нито на теб. Нито на болницата, нито на програмата за доброволци.
Майката на момичето говореше английски и аз й казах, че има признаци за разпространяване на рака. Тя се разплака и после ми благодари за добре свършената работа.
Масика не каза нито дума за инцидента, но до края на деня ми беше трудно да го поглеждам. След това Окуера си тръгна и ни остави заедно в съблекалнята.
— В близките три-четири години вече ще има подходяща ваксина или дори софтуерен продукт за „здравепазача“ — казах аз. — Сегашната ситуация няма да остане завинаги.
— Вероятно — отвърна той смутено.
— Когато се върна в къщи, ще предизвикам създаване на фондове за научно изследване. Вечери с шампанско и прожектиране на филми с фотогенични пациенти, ето какво ще ги привлече — продължих да се правя на глупак, но не можех да си затворя устата. — Това не е деветнадесети век, не сме толкова безпомощни. Всичко може да бъде лекувано, ако сме в състояние да го разберем.
Масика ме изгледа колебливо, сякаш се опитваше да реши дали да ме спаси от изтърканата ми фраза за вечерите с шампанско. След това произнесе:
— Ние разбрахме същността на „иейюка“ и притежаваме софтуерен продукт, предназначен за здравеопазваща машина, чакащ да влезе в действие. Но ние не може да го вкараме в машината, която се намира тук. Така че, не се нуждаем от фондове за изследвания. Това, от което се нуждаем е друга машина.
Замлъкнах за известно време, опитвайки се да хвана смисъла на такава необичайна претенция, после попитах:
— Нима машината на болницата не е повредена?
Масика поклати глава и отвърна:
— Софтуера не е лицензиран. Ако го използваме за нея, нашето споразумение със здравеопазването ще стане недействително. Изцяло ще загубим правото да я използваме.
Не можех да повярвам, че необходимите изследвания са били извършени без нито една публикация по въпроса, но и не вярвах Масика да ме лъже.
— Колко време ще трае одобряването на софтуера от здравеопазването? Кога е предоставен?
Масика започваше да изглежда като човек, който желае да си затвори устата, но вече бе късно.
— Не сме им го предоставили — каза предпазливо. — Не може да стане, в това е целият проблем. Ние се нуждаем от контрабандно произведена машина негодна за употреба, неспособна за сателитна връзка, за да можем да вкараме разработения за „иейюка“ софтуер в нея без тяхно знание.
— Защо? Защо не искате да бъдете разкрити?
— Не зная дали мога да ти го кажа — колебаеше се той.
— За нещо незаконно ли става дума? Или крадено?
Но ако беше така, защо по дяволите законните му собственици да не го лицензират и хората да могат да го употребяват?
— Откраднатото обратно — отвърна Масика хладно. — Думата „крадено“ единствено се заменя с „откраднатото обратно“ — извърна той поглед, мъчейки се да си възвърне самообладанието. — Сигурен ли си, че искаш да знаеш цялата история?
— Да.
— Тогава трябва да проведа телефонен разговор.
Масика ме заведе до нещо, което изглеждаше като пансион или студентско общежитие и се намираше в предградие, разположено близо до двора на университета. Той вървеше бързо и не ми даваше време да му задавам въпроси, дори не можех да се ориентирам добре в тъмнината. Имах чувството, че вървя с превързани очи и когато пристигнахме на нужното място не знаех къде се намираме, въпреки че бяхме вървели около километър.
Вратата ни отвори жена на около осемнайсет или двайсет години. Масика не ни представи, но предположих, че тя е лицето на което беше телефонирал от болницата, тъй като ни очакваше. Жената ни въведе в стая с мозаечен под, от горния етаж някой свиреше на някакъв инструмент, около нас не се забелязваше никой друг.
В стаята се намираше пулт с много стара клавиатура, разположен пред компютърен монитор, на пода до тях стоеше странно електронно устройство на рафтове, с размери на шкафче с чекмеджета, всичко това запълнено от свързани електрически вериги, а вътрешностите му се охлаждаха от вентилатор широк около метър.
— Какво е това?
— Скромно го наричаме суперкомпютър тип „Макерер“ — подсмихна се жената. — Петстотин и двайсет процесора, които работят в паралел. Струва петдесет хиляди шилинга.
