Виелица

връща. Захария я гледа, усмихва се, натежалата му глава пада на гърдите му. „Колко е хубаво тук! — мисли си той. — Колко е хубава Василена! Защо да излизам? Къде ще ходя? Да мога да остана тук като Аго…“

Той не слуша какво му говори Велико, пресича го не на място и казва:

— Аго е хитрец! Казвам ти, че Аго е хитрец. — повтаря той и се усмихва. — Аго знай какво прави…

Велико го гледа и, току-речи, разбира думите му. Но Захария не го оставя да се разсърди и го накарва дори да посвири с хармониката. Щом Велико засвири Захария се разчувствува, просълзи се:

— Има ли песен за някой човек, който се оженил за жена с пари! — каза той. — И как страда, и как се мъчи като грешен дявол зарад глупостта си, зарад тая пуста зестра! Попей ми таз песен, братче, ако я знаеш. Аз ще послушам. Жална песен ми попей, жална!

Той въздишаше, после вземаше шишето и пиеше. И поглеждаше крадешком изпод вежди Василена, навеждаше глава, очите му се заливаха със светла влага. Усмихнат, блажен в пиянството си, той говореше като на себе си:

— Аго е хитрец. Аго знай какво прави…

Навън се чуха гласове. От вратата Аго извика, че от чифлика е дошел човек. И наистина, закачулен, покрит със сняг, със скреж по мустаците и по тънката си черна брада, влезе Марин.

— Господарю — каза той весело, но с укор, — търсим те под дърво и камък, не можем да те намерим. Аз ходих и в Пчеларово, сега от Пчеларово ида.

— Защо ме търсиш? — каза Захария. — Защо ви съм?

— Господарката ме прати. „Върви, кай, дето е, да го намериш и да си додете наедно.“ Много се кахъри. И глава много я боли. Галунка беше при нея, като тръгнах, Галунка сряза лимон и върза главата и. Чакат ни сега.

— Да вървим! — каза Захария, скочи на крака и взе да облича шубата си. — А, не, не! Не мога да стоя повече — говореше бързо той, макар че никой не го караше да стои. — Севастица ме чака, не мога да стоя, аз трябва да си вървя. Не ме е страх мене от времето. Каквото и да е времето, ще си отида…

Велико излезе да го изпрати. Аго гледаше от вратата и пак каза, че не иска да се върне. Марин се разсърди, искаше насила да го грабне и да го хвърли в шейната, но Захария се намеси.

— Остави Аго — каза той, — Аго ще остане тук.

Марин беше дошел с кон, но беше взел хамут и за него и сега го впрягаше отстрани като логой. Загърнат в шубата си, Захария чакаше.

Трите коня, като три змея, грабнаха шейната. Едвам-едвам Захария кимна с глава. Запяха, забъбраха весело звънчетата, конете се замятаха в галоп. Вятърът беше престанал, снегът все си валеше и сякаш се задържаше във въздуха. Звънците все повече и повече заглъхваха.

,

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: екип на abc дизайн или Мартин Митов

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том трети; „Български писател“, С. 1977. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7840]

Последна редакция: 2008-05-23 08:00:00