място. Облегнат на бащиното си рамо, крепен и от майка си, Видул бавно пристъпяше из гората. Старата поизлезе напред, разкри сплетените вейки, които заграждаха тясната пътека. Излязоха на малка, зелена полянка.
— Ето тук, завет е. И росен много…
Дядо Стефан дигна очи: отвред полянката беше заградена с гъсти храсти, изправени като тъмна стена, а над тях се издигаха високи, стари дървета с преплетени като мрежа, извити, железни клоне. Малката палатка стоеше като гнездо сред гората.
— Хубаво е.
Леглото беше приготвено, завиха го добре, оставиха му и стомна вода.
— А кърпата?
Да, кърпата. Без малко да забравят. Видул я подаде на майка си. Той не беше забравил. Той мислеше за тая кърпа, пазеше я — същата кърпа, която Евда му беше дала някога.
Наблизо се зачуха стъпки и говор. Идеха някои. Напред, леко и чевръсто, облечена в бяло, леко пристъпяше млада жена и на тъмния фон на гората се рисуваше чудно стройна и тънка снага. Ето тя наближи и се спря. Те още се мъчеха да я познаят.
— Добър вечер!
— А, Евда, че как така. — Старата се приближи и се взря в лицето й, за да види по-добре.
— Евда. Че как така. И ти болна ли си?
Видул гледаше учудено и изненадан. Нима и тя е болна. Но Евда го гледаше весела и засмяна, в косите й се тъмнееше китка — едър стрък здравец. Дойдоха и жените, майката на Евда и други. Довели Евда. Не е болна, но искала да доде. И не е за лошо, за здраве е, пък и по-близо им е. Старите жени забъбраха увлечено. Евда се приближи до Видула. За минута тя спря очи на кърпата. Дали я позна?
— Аз додох за тебе само. Слушай, аз не искам така, Видуле, по-скоро да оздравяваш, по-скоро, чу ли?
Тя се отдръпна и леко, като сърна, мина през полянката и се изгуби зад тъмните, наклонени вейки. Видул гледаше след нея и, унесен, още виждаше в мрака бялата й, стройна фигура, гледаха го още хубавите й сини очи.
Жените се разделиха. Старите додоха пак при Видула. Те вече ще си ходят. А той да не се бои — гората е пълна с хора. Да заспи, да не гледа. Това не е добро през тая нощ. Те се разделиха и заслизаха надолу към лагера. Видул остана сам.
Нощта настъпи тиха и топла. Замлъкнаха и сетните гласове в лагера. Някъде изцвилваше кон. По върховете на гората пролетяваше слаб вятър, листата прошумяваха тихо, като сподавена, глуха въздишка. Щурците, скрити в мрака, подсвирваха късо, с малки паузи, сякаш чакаха да им се отзове нещо. Видул лежеше загледан в преплетените тъмни клоне, между които тук-там блещяха звезди. Евда е наблизо някъде. И тук е дошла. И тя му каза същите думи, както на събора. Той видя как тя се усмихваше, когато съгледа кърпата. Не я ли позна? Не се ле смееше, че той е толкова наивен да вярва, че тя го обича още. Но ако наистина тя го обича и чака! О, само да оздравее. Една нощ само, утре — о, утре ще бъде чудесен ден. Гората ще екне от песни. Гургулиците ще се затичат като луди от дърво на дърво, подобно на жени, дочули голяма новина. Като стрели ще се издигат в небето пияни от радост чучулиги. Ще стане чудо. Слънцето ще грее по-светло и по-засмяно от всякога и по росната трева ще личат стъпките на малките русалки. Росенът е обран до последния стрък. И той е здрав. Закачени на едно дърво, люлеят се безброй патерици. Той сам слиза при тях. Дядо Стефан търка сънливи очи и, все така ленив и тежък, не вярва на очите си. Ето и Евда.
— Аз нали казах, ето че оздравя…
Видул въздъхна и се обърна. Не, това никога не ще стане. Как може да мисли подобни работи. Той ще си остане болен и немощен до самата си смърт. И тя ще го забрави и никога, може би, не ще я види вече. Тежка скръб като скала падна на душата му. Сънят бягаше от него. Той се обръщаше ту на едната, ту на другата си страна, стенеше тихо, сякаш измъчван от силна треска. Нощта беше превалила вече, когато той, уморен и отслабнал, най-после заспа.
Той виждаше сега широко, безкрайно поле. От далечните, светнали хоризонти идат русалките. Като лека сребърна могила се белеят техните редове. Заловени за ръце, в бели дрехи, с развени златни коси те идат и пеят. И песента им е тъй тиха, тъй задушевно нежна, като върховния химн на херувими. Всичко е онемяло и чака. Класовете и цветята се обръщат към тях и тихо се навеждат; птичките се събуждат и доверчиво гледат с кротките си очи. Цялото поле тръпне в радостта на млада майка: от живата вода на малките русалки в тая нощ то добива своя плод. Те вече са наблизо, достигат до голямата, тъмна гора. Дрехите им по-силно се белеят сред тъмните дървета. Песните замлъкват. Тъжни и мълчеливи те тичат, като малки грижливи мравки, и търсят болните. Те вземат на ръце малкото бледно момиче и тихо нещо му приказват, нежно гладят косите на лудата мома. Коленичили пред заспалите болни, те гледат измъчените, покрити с рани тела, вслушват се в жалбите на скръбните души и, когато в болка издигат бистрите си очи към небето, звездите се оглеждат в сълзите им.
А ето и Евда. Колко здравец, здравец в коси те й, здравец, голяма китка, в ръце. Тя бързо минава край него, усмихва се, но отминава. Защо не спря, защо не спря. Той тича след нея, вижда я и отново я загубва в тесните пусти улици на селото. А той тъй иска да я стигне, да я спре, да заговори с нея. Тиха нощ. Едни цъфналите дървета се белеят в мекия блясък на месеца. Всичко друго е обгърнато в тъмни черни сенки. В сянка е той и чака. Но тя ще дойде, ще дойде, както друга вечер. Ето хлопа се вратата, тя иде. Ръкавите й се белеят, нанизите тихо звънтят. Тя разкрива отрупаните с цвят вейки и върху нея, като ситен сняг, посипват се бели цветни листа. Ето я — о, Евда, Евда! Тя е при него, от очите й пада мекото сияние на месеца, от цялото й тяло вее ароматът на цъфналите овошки. Той простира разтреперани ръце, лудо я прегръща и впива уста в подадените алени устни…
Видул изведнъж се събужда. Боже, какъв сън. Той открива очи и погледът му учудено се сепва: наблизо в полумрака, обърната към него, готова да се скрие зад вейките, стоеше Евда. Тя се усмихваше, загледана странно и виновно към него. Изведнъж тя пусна вейките и се изгуби. Между черните, залюлени клоне се показа и затрептя едра, сребърна звезда…
Видул гледаше като гръмнат. Той помнеше чудния сън. Ясно до болка чувстваше на устните си страдния огън на скорошна целувка. А вейките още се люлееха и като голямо, светло око гледаше през тях голямата звезда… Погледът му падна на кърпата: върху нея лежаха куп билки и между тях — стрък здравец. Едър стрък здравец…
Те се връщаха сега към село. Зад тях, като далечен мираж в зеленото море на нивите, губеше се голямата, тъмна гора. Старата държеше в ръце, грижливо загърнати, билките, намерени в кърпата на болния. Видул не беше видял Евда. Но той мислеше само за нея, мислеше за голямата тайна тая чудна нощ.
Прогърмя кола и бързо отмина. Тя, Евда, се обърна, весела и палава, махна с ръка и нещо продума. Не я разбраха. Колата отлетя.
Видул гледаше след Евда. Едрият стрък здравец липсваше в косите й. За минута очите му бяха срещнали погледа й — странния, загадъчен поглед на тая нощ. Той ясно вижда пак: Евда, загледана в него, си отива, черните вейки се люлеят след нея и през тях, като голямо, светло око, поглежда сребърна звезда… И той, без да усети, продума високо, извика дори:
— Не, не беше сън…
— Какво? — попита майка му.
— Нищо. Ах, как ми е леко, как ми е добре днес…
Очите му горяха. Като прояснено небе, поглеждаше в тях душата му, радостна и щастлива.
Старите трепнаха при тая внезапна промяна. И бедната измъчена майка прибра по-здраво в слабите си ръце скъпите билки и мълчеливо се взря в мъглявите, безкрайни ширини на полето. Дълбока, облекчителна въздишка се изтръгна от гърдите й и очите й премрежиха сълзи…
Информация за текста
