Помпадур

Йордан ЙовковПомпадур

Друг път, още съмнало-несъмнало, дядо Иван Бунала, като всички стари хора, които нямат работа, бързаше да излезе и да иде на кафенето. Таз сутрин той позакъсня. Тежко стана, тежко се облече, пък и когато беше вече готов и излезе на двора, пак се помайваше, ходеше между чимширите и босилека, посаден между плочите, почукваше с бастуня си, поглеждаше насам, поглеждаше нататък, замисляше се.

— Колената ме болят — каза той, като се повърна малко назад към пруста, дето баба Иваница беше седнала и влачеше къдели на дарака. — Мойте колена още ден-два напреж ми обаждат, че ще се промени времето.

Той поразгледа небето, което въпреки предсказването му беше навсякъде ясно, и добави:

— Как няма да ме болят колената? Трийсет години да стоиш отгор коня — малко ли е туй? Човек кога е на кон, другаде не изстива, защото е загърнат, облечен, ама колената му изстиват, вятърът ги прокарва. Ето на: щракат ме, щракат… Пък и инак не ми е добре, горчи ми в устата, таквоз ми е едно… никакво.

— Настинал си, какво ще ти е — каза баба Иваница.

А когато Бунала се отмести по-настрана, тя спря да работи, обърна се към него и го изгледа над очилата си. Не приличаше да е болен: червен, яко, по-пълен, отколкото по-рано. Откакто взе да попийва по-рядко, подобря му, поукроти се. „Нищо не му е — заключи на ума си баба Иваница. — Да мога да го накарам да остави и тоя тютюн, дето го кара сутрин да се дере и да кашли — още по-добре ще бъде.“

— Не ти е добре, че стоиш празен, че си без работа — каза тя. — Излез да се поразходиш. Де ходиш ти? Оттук до кафенето и от кафенето дотука. Иди по-надалеч, иди у Пенини. Дъщеря ти е, иди да я видиш. На кръщането не беше, иди барем сега. Детето ще порасне и ще земе да ти вика „дядо“, а ти още не си го виждал.

— Може да отида пък — каза Бунала. — Ще ида, днес ще гледам да ида.

— Драган, Мариина, не те ли намира снощи? Дохожда да те търси.

— Защо ме е търсил Драган?

— Дошъл един… депутатин ли го рече, какъв. Щял да сказва слово в Желязовия салон, да си отидел и ти. Че иди пък. Влез и ти между хората, иди послушай, па се върни да разправиш нещо и на нас. Ти само с онзе се събираш, със смахнатия Станча.

Нещо се надигна в гърдите на Бунала, но се въздържа.

— Затуй ме е търсил Драган а? — каза той. — Аз ще мина да видя и него. Пък може да ида и на собранието им.

Бунала тръгна вече към портата. Като излезе на улицата, видя дълга върволица селски коля и се сети, че днес беше пазар. Той се спря и внимателно се вгледа не в хората, а в конете. Бунала живееше на края на града, мястото, дето ставаше пазарят, беше наблизо. Дощя му се да види какви коне са изкарани днес за продаване. Имаше време — щеше да походи из пазаря и пак да иде у дъщеря си.

Бунала обичаше хубавите коне. С тая си слабост той, дето се казва, живя и остаря. Най-напред той започна печалбите си като къраджия на едни богати търговци-ракаджии, горноореховчени. Работата му беше да обикаля от село на село, случваше му се да пътува нощем, да минава през гори и пущинаци, често с много пари отгоре си. За такава една работа се иска човек да бъде сръчен, да има оръжие и преди всичко — хубав кон. А него време Бунала яздеше коне като лъвове. По-късно, като се позамогна, той си отвори кръчма в едно село, купи ниви в друго, в трето — отвори още една кръчма, за по-малкия си син. Сега той обикаляше тия три села, все на кон. Пак яздеше хубави коне, но беше понатежал, пък и много взе да пие, затуй приучваше конете си на своя си табихет: препънеше ли се конят и паднеше на коленете си, не ставаше, докато Бунала не слезеше от него. Ако пък сам Бунала изгубеше равновесие и се строполеше от седлото, конят се спираше като закован и Бунала можеше да откачи крака си, ако е останал в зенгията. Ако пък паднеше на земята и, както често се случваше, заспеше там, конят стоеше при него като куче и не мърдаше. Когато Бунала се отбиеше в някоя кръчма, той не връзваше коня си — той го довеждаше само до някой плет или до някой дувар и пущаше юздите му. Конят вече си оставаше там.

От една година насам Бунала остави работата на синовете си, а той дойде в града да гледа старините си. Коне вече не държеше, но за коне мислеше винаги. Цял час той ходи сега из пазаря, гледа ту тез, ту онез коне, без да забележи, че и него самия го следят любопитни очи. Селяните, пък и селянките се пообръщаха и се заглеждаха в тоя старец, който, ако се намесеше в пазарлъка и кажеше нещо за някой кон, личеше си, че разбира, пък освен туй имаше и такъв юнашки вид — приличаше на някой стар хайдутин, с големи ястъклии мустаци, или пък е бил военен, който наскоро е хвърлил униформата. Бунала се носеше стегнато: с късо палто-спенцер, като мундир, под жилетката му се подаваше бял пояс, а краката му бяха стегнати до колената с високи калцуни, като чизми.

Като разгледа всичко из пазара, като не остави и конете на каруците, завити с чулове, Бунала се върна към града. „И днес няма коне като хората“ — мислеше си той, като прекарваше през ума си по-добрите коне, които беше видял, но мисълта му не можа да се задържи нито върху един. Спомни си, че някой беше му разказвал, че Пикман — оня, който има чифлик в Иланлък — имал три хубави коня и ги впрягал по руски — в тройка. Двата, които били отстрани, логоите, се мятали в галоп, като единият държал главата си обърната надясно, а другият наляво. Средният препускал в силен тръс и държал главата си нагоре. Той бил най- хубавият — силен, едър, бял като пряспа. И едно чудно име имал. Пикман често идел с тях в града. „Как не се случва да ги видя“ — мислеше си Бунала.

Той стигна до хана, който неотдавна беше купил, а сега го даваше под наем, и не можа да устои на изкушението да не се отбие в него. Най-после имот му беше, ще го види, пък и щеше да си почине.

— Ходих до пазаря — каза той на Съби, на кръчмарина, като се отпусна тежко на пейката. — Рекох да видя какви коне има. Няма хубави коне. Дакарали все едни мърши, да ги хвърлиш на кучетата, и те няма да ги ядат. Хубав кон няма.

— Няма, а? — каза Съби, като изтри ръцете си в престилката си, излезе навън и пак се върна. Той чакаше да се развали пазарят и да му дойдат мющерии. — Няма хубави коне, а, дядо Иване?

— Няма, няма. Де ще видиш сега таквиз коне, каквито имаше едно време в чифлика си Станчо Кеселков в Кюпелери: червени, ама не са и червени — като ги огрее слънцето, косъмът им лъщи като злато, като сърма. Вдовицата в Кара Носуф и тя имаше хубаво хергеле, и Пенку от Харманкуюсу. Той пък изкарваше едни тайчета по на три години, а високи, колкото боя ти. И все едни тънки, все сиви, отдолу бели, а по гърба черни, на пръстени, на пръстени. Де таквиз коне сега!

Влезе дядо Станчо. На години той беше колкото Бунала, но дребничък, с потури и къса абичка с кожи. С Бунала те бяха големи приятели, караха се в неделята най-малко по два пъти и пак се помиряваха. И сега дядо Станчо още не беше се отсърдил и като видя Бунала, рече да отмине и да седне на друга маса.

— Къде, Станчо, къде — каза дядо Иван. — Их и ти, сърдиш се като… Голяма работа! Ела, ела тук при мене, ще те почерпя едно кафе.

Дядо Станчо помисли малко, па се върна и седна при Бунала.

— Какво да те правя — каза той. — Хайде, ще седна. Ама кафе аз не пия, кафе да пият жените.

— Не, кафе ще те черпя. Дадох дума на бабата да не пия вече. Пък дето има една песен: доста сме яли, яли и пили. Стига толкоз.

Отведнаж Съби, който пак беше излязъл, влезе и каза:

— Дядо Иване! Казваш, че нямало хубави коне, а? Я излез! Излез да видиш хубав кон!

И тримата излязоха вън. Отгоре из улицата идеше бял кон. Гол беше, водеше го един човек. Колкото бяха високи дуварите отстрани, толкоз почти висок беше и той, с дигната глава, бял като лебед.

— Тоз кон е на Пикмана — разправяше Съби, — онзи, дето има чифлик в Иланлък. Помпадур се казва.

— Кой? — попита дядо Станчо.

— Коня. Тъй му е името. Помпадур.

— Тоз ли е? — каза зарадван Бунала. — А, той бил!

И когато човекът с коня дойде наспоред тях, той простря ръка развълнуван, изтръпнал и каза ниско, с молба и драгост в гласа си:

— Чакай бе, момче, чакай да го погледаме!

Младият човек, слуга навярно, се спря и се усмихна. Конят беше голям, едър, с права широка шия, с широки гърди, отзад закръглен като бъчва. И все пак тялото му беше тъй съразмерно, че изглеждаше