Вълко нямаше да даде дъщеря си на тоя пиения Василча. Това я зарадва, отлепи се от дувара и си тръгна към къщи. Искаше й се да пее, искаше и се да тича. Едри звезди трептяха над черните покриви и сякаш й се усмихваха. Зад нея шумяха кориите. Чувала ги беше и други път. Сега като че бяха бодри мъжки гласове, които пееха…
Това се случи в събота. Следният ден, неделята, като всеки празник, мина с гайдите по хората, с блясъка на атлазените премени, със смеховете по чешмите. Дойде понеделник и селото утихна. Гърмяха само станове, бръмчаха чекръци. Но ето рано-рано, на Бръдо, на механата, засвириха цигулки. Пиеше Василчо. И не беше мъчно да се разбере защо е уж весел, а очите му са гузни и натъжени и защо, като вдигне чашата си, поглежда към къщата на хаджи Вълка и остава тъй замислен. Ганаила беше върнала още едни сватовници.
Понякога цигулките се отместяха от Бръдо, заглъхваха някъде из тесните сокаци, проечаваха ясно по мегданите. С разпуснати чепкени и с цигуларите пред себе си, Василчо минаваше покрай хаджи Вълкови. Но портата си оставаше затворена, дуварите бяха високи като на крепост и по тъмните стъкла на прозорците не се повдигаше крайчецът нито на едно перде. Василчо се връщаше пак на механата.
Току под чердака, на който стоеше, беше къщата на Божура. Цял ден циганката се тули в сянката на овошките и гледа през плета. Надвечер тя взе метлата и се залови да мете двора.
На масата пред Василча, между чашите с черно вино, бяха сложени куп ябълки. Василчо взе една и я хвърли към Божура. Не можа да я удари, Божура се престори на невидяла. Василчо хвърли втора ябълка и удари Божура по ръката, гривните й иззвъняха и се посипаха по земята. Божура се изправи. И напразно тя искаше да се покаже сърдита — с мъка свиваше веждите си, с мъка прогонваше веселия смях из очите си.
— Василчо! — извика тя — челеби, чиляк си. Защо си биеш шега с мене? Аз съм циганка. Баща ми прави вретена, майка ми ги продава…
И тя се обърна, метна косите си назад и забърза към къщи. Василчо гледаше как снагата й се превива и гъне в плавния й вървеж. И когато тя се изгуби, той вдигна чашата си. Цигуларите засвириха, задумка гръмко тъпанът.
Оттогава насетне Василчо всеки ден беше на Бръдо, на механата. Някога му свиреха цигулки, някога — не. Но никога той не минаваше вече покрай къщата на хаджи Вълка. Стоеше на чардака и гледаше все към двора на Божура.
Дойде есен, малко хубави дни за работа останаха и Божура, баща й и майка й отидоха в гората. Баща й сечеше осенови дървета за врътена, липови — за копанки. Калуда, разчорлена и грозна като юда, ходеше по скалите, губеше се в усоите и събираше лековити корени. Имаше работа и за Божура. Тя правеше питки от бяла пръст и ги сушеше на слънце, събираше вършина. Всичко това и омръзна и по едно време, щом забеляза, че не я виждат, изплъзна се и избяга.
Излезе от гората, мина от единия бряг на реката на другия и тръгна нагоре. Изпречиха се скали пред нея и тя се покатери по тях. Горе, на върха, тя се спря и се изправи. Пред нея, голям като езеро, лъсна Куков вир. Слънцето го огряваше и го разделяше надве: на една страна беше сянка, там водата беше зелена, подмолите се тъмнееха, а от бреговете надолу, като черни змии, се спущаха дълги корени. Но скалата, гдето стоеше Божура, беше цяла огряна от слънце, водата под нея беше бяла, тиха и гладка като стъкло. Като че нямаше дъно; в нея се виждаше и небето, и белите облаци.
Божура слезе надолу, стигна до самия край на скалата, приседна на колене и се наведе. Във водата, като огледало, изплува образът й, погледна я и й се усмихна.
Ето тайната й от няколко дни. Никога тя не беше се виждала тъй добре. Беше се оглеждала понякога в прозорците на хаджи Вълковата къща, но и се струваше, че е черна, като опушена с дим. По-черна може би, защото при нея стоеше Ганаила. А тука тя е сама. И е хубава. Ето каква била косата й, черна като зърната на бъз. А тия очи, а тая луничка под едното от тях. И по-хубава е, когато се смее. Не е бяла, но не е и черна. Лицето й е като пръст на стомна, поляна с глеч.
Тя изпъна ръце със скопчени едни в други пръсти, островърхите й гърди, които бодяха отвътре ризата й, се заповдигаха, премрежи очи и въздъхна. После трепна, съвзе се и се огледа. Нямаше никой. Синееха се надалеч планините, полето долу беше жълто, в гората се чуваше брадвата на баща й. И слънце, слънце падаше навсякъде като дъжд от лъчи. Стана й мъчно, прихвана коленете си с ръце и остана тъй на скалата, неподвижна, с наведена глава.
Нещо трепна във водата. Божура се наведе и погледна: изплава пак образът й, тя се усмихна, усмихна се и другата Божура във водата. Изведнъж малко остана да извика. Друг образ се яви във водата, образът на Василча. Гледаше я и се усмихваше. Една минута Божура се обърка, стори й се, че той иде отдолу, от глъбините, там, гдето се синееше небето и се виждаха белите облаци. После се обърна — Василчо стоеше зад нея. Тя видя очите му и разбра, че трябва да бяга. Но някаква сладка топлина се разля по цялата й снага, нозете й омаляха. Василчо я хвана за ръката. И тя се противеше, но пак вървеше след него, където той я водеше. Скриха се в гората. Тук-таме някои вейки с почервенели листи се разклащаха и показваха още пътя им.
Не оставаха неоткрити тайни за селото, не оставаха тайни най-вече за Жечевица. Накичена с голям здравец, който подскачаше, когато приказваше, тя шепнеше на жените:
— Казал на Божура, че щял да се върне и да я вземе. Ами, ще се върне той, когато се върне и баща ми от оня свят. Рекъл й: „Чакай ме, ще се върна; само ако доведат коня ми и донесат калпака ми, да знаеш, че са ме убили и няма да се върна.“
И това се говореше вечер по всички порти. Година беше се минало, откак Василчо, яхнал черния си кон, беше се изгубил от очите на Божура. Година се мина и много неща се случиха. Ганаила беше се оженила, но нещастието потропа и на вратата на хаджи Вълковата къща. Хаджи Вълко умря тъкмо тогаз, когато беше привършил чешмата, която беше направил в двора си. Божура ходеше, както по-рано, из село, но сега сама и задяната с дете. Тя носеше открито срама си и не криеше от никого греха си. И вярваше, че Василчо ще се върне.
— Просто, просто! — викаха жените. — И ти вярваш, че онзи пияница ще се върне. Ще се върне той на Куковден!
— Ще се върне, как щяло да се не върне! — отговаряше търпеливо Божура.
Но понякога тия приказки, тая гавра, с която хората я преследваха, я озверяваше.
— Лош бил — говореше си тя сама на себе си със светнали като на вълчица очи, — пиян бил! Аз тъй го искам! Да пие. Да лудува. Аз тъй го искам! И нека ме бие, нека ме тъпче с краката си. О, Василчо, Василчо…
Спомняше си понякога за Ганаила и когато минаваше покрай тях, надникваше през отворените порти. Тъмнееха се като големи кълба чимширите, асмата хвърляше сянка върху половината двор. И сред двора се белееше чешмата, новата чешма на хаджи Вълка. Веднъж тя свари там поп Миндо, който, като крепеше с две ръце очилата си, сричаше надписа на чешмата „Овая чешма на хаджи Влъка, синъ Пеновъ…“
Той пи с бакъреното тасче и като си бършеше устата и гледаше Божура с не дотам добри очи, каза й:
— Пий и ти, Божуро, пий, дъще. Пий и кажи: бог да прости хаджи Влъка!
Добро или лошо, когато тръгне някому, върви му. Не бяха сторили и три месеца на хаджи Вълка, когато се помина и Ганаилина мъж, Радул. Ганаила остана вдовица и ходеше като сянка из двора, още по-бяла в черната си забрадка.
Божура не я съжали. Голяма беше нейната собствена мъка и нямаше място в сърцето и за чужди жалби. Тя повече слушаше какво се говори из село. А ходеха приказки, които я измъчваха, объркваха я, люшкаха я насам-нататък, както в буря вятърът люшка някоя овошка. Веднъж чу, че Василчо си иде; но още същия ден чу, че Василчо си иде, това е истина, но щял да се ожени за Ганаила. И тя, която беше чувала толкова приказки, тоя път в дъното на душата си усети, че това може да стане.
Искаше да отиде у Ганаила, да се хвърли отгоре й, да издраще лицето й, да изскубе косата й, да я убие. Но веднага след това изпадаше в отчаяние, силите й я напущаха. И без да вика, без да скубе косата си, тъй, както си стоеше, подпряла глава на ръката си, тя плачеше и сълзите й течаха по отслабналото й лице. Какво
