Йордан Йовков
Земляци
I част
От две — три седмици полкът е на лагер в една долина, няколко километра от брега на Мраморно море. Наблизо са развалините на изгорялото село Ашака — Ени — Севендекли. Рядко някой от войниците може безпогрешно да изговори това странно и много сложно име. То се запомня мъчно, неволно се бърка с други и всеки го произнася, както завърне. Това е случайно и скръбно съвпадение: селото не съществуваше вече и, като стар надгробен надпис, изчезваше сякаш и името му.
Войниците помнят това село повече с разочарованието, което им донесе. Една студена вечер те пристигнаха тук измръзнали и капнали от умора. През целия ден на похода бяха си мислили само за тия топли и светли стаи, които ги чакат, и отрано се радваха на хубавата почивка при големи огньове и между добри и гостоприемни хора. Нищо подобно: пред тях стоеше безлюдно, полуизгоряло и полуразрушено село. Имаше няколко здрави къщи, но те не можеха да поберат всички. Войниците прекараха една нощ по-студена и по-мъчителна, отколкото в окопите, и на другия ден още почнаха да си строят землянки. Всичко, което огънят беше пощадил в селото — дъски, греди, врати и прозорци, всевъзможния дървен материал до последната треска, — се събра и употреби за лагера и за окопите. Тук — таме сега, между грамадите разхвърляни камъни, засипани със сняг, стърчат само голи стени, опушени и обгорели. На много места из разградените дворища в снега се чернеят ями: войниците са изкоренили и дънерите на овошките, изсечени много по-рано.
Само две къщи, като по някакво чудо, са оцелели от селото и сред купищата развалини стоят уединени и осиротели. В тях е щабът на полка и наблизо, по двата склона на долината, започват землянките на лагера. Това са най-оригинални и най-разнообразни постройки: по-големи и по-малки, по-високи и по-ниски, еднострехи, двустрехи и кръгли. Ако се гледа само отвън, никой няма да повярва, че там под земята, може да бъде тъй просторно и широко, че може да има удобства и даже разкош. Има легла, маси, полици, импровизирани печки и камини. Някъде може да се видят, прикрепени към стените, огледала, цели или само парчета. Може да се види дори някоя скъпа висяща лампа или литография в рамка. Всичко това е взето от разрушеното село. Отвън пъстротата и разнообразието не са по-малки. Землянките са удобни и здрави, но това не стига: стрехите, прозорците, вратите, целите фасади на тия бедни колиби имат особени форми, отрупани са с украшения и дори някъде, ако и несръчно и наивно, заличават линии и контури на някой известен стил.
Няколко дни поред една забавна и весела работа беше да се уреждат и украсяват землянките. Но падна сняг — и това разнообразие отвън изчезна и се заличи. Дебели преспи сняг лежат сега върху покривите, приравняват ги и ги съединяват със земята. Целият лагер като че изведнъж потъна по-дълбоко и отвън в снега се чернеят само вратите, комините с жълти петна около тях и гъстата мрежа от пътеки. Наоколо се простират широки и равни хълмове, покрити с дълбок сняг. Никакво движение, никакви признаци на живот. Войната е пропъдила не само мирните жители на селата, но дори и птиците и зверовете. Еднообразната снежна пелена приближава хоризонта, околността изглежда безжизнена и пуста, дремливо мълчалива и тъй рязко и изведнъж се очертава и свършва върху тъмния фон на облачното небе, като че е накрай света. Единственото място, където има някакъв живот, си остава все пак лагерът. Землянките са засипани със сняг и почти не се забелязват, но от безбройните комини се издигат стълпове дим, наоколо се виждат човешки фигури, които сред снега изглеждат съвсем черни, тежки и мудни. Лагерът прилича сега на някакво арктическо село на лопатари.
II част
На северния край на лагера, горе, към билото на хълма, са землянките на седма рота. Това знаят почти всички войници от полка, защото тук е землянката на ефрейтора Стоил Първанов. Стоил е един от тия войници, които с вънкашността си изведнъж се отделят и изпъкват между еднообразните войнишки фигури, запомват се и за своите роти са също като типичните черти на една физиономия. „Седма рота е! казват уверено войниците, дори много отдалеч. — Седма рота е! Ето го оня, високия ефрейтор!“ Стоил е наистина много висок и едър, но той няма тая внушителна и мъжествена фигура, каквато обикновено имат твърде снажните хора. Той е приведен, отпуснат и тежък. Когато върви, коленете му се прегъват и цялото му тяло се криви и полюлява ту на една, ту на друга страна. Той е мълчелив, рядко се смее, не се оплаква и не роптае. Ония, които отблизо са имали работа с него, знаят, че е опитен, твърде разумен, при това добродушен и кротък. И войниците от ротата, инак разпуснати в отношенията си, към Стола хранят неволно уважение. Дори фелдфебелът Буцов, навъсен и сприхав човек, приема да дружи и да разговаря само с него. Той често повиква Стоила в землянката си, и не вече със строгия си началнишки тон, а просто и сърдечно, като всеки човек, разказва му нещо за семейните се работи, или пък се оплаква от ревматизма си.
В землянката Стоил е като глава на семейство. Наедно с него живеят още трима души: Никола, Димитър и Илия барабанчикът. И четиримата са земляци — всички от село Брешлян. Войната ги свърза и сближи още повече: отколе те пътуват наедно, лягат и стават наедно, бият се един до други.
Подир Стоила второ почетно място има Никола. Това е весел, приказлив и малко ексцентричен човек. Никола е бивш горски стражар в Брешлян, при това и прочут ловец, затова смята войната като стара своя професия. Той е здрав, снажен и червендалест, има внушителна и войнствена фигура, сам се гордее с това и не пропуща да се натруфи, с каквото намери. Една постоянна грижа има за брадата си, най-напред той я остави цяла дълга, корава и остра, като четина, после още един или два пъти и дава друга форма. Сега има големи руски бакенбарди. Те се съединяват с мустаците му, покриват и двете му бузи чак под очите, на лицето му като че стои някаква полумаска, но тъй Никола се харесва и, както сам казва, приличал на Скобелева. Често той изважда от джеба си валчесто огледалце, голямо колкото биволско око, оглежда се в него, като го мести ту пред едното, ту пред другото око, мръщи се, подсуква мустаците си и тегли бакенбардите. После скрива огледалцето, лицето му светва, взема горда поза и започва да говори сега на руски. Един невъзможен руски език: „Илья! Голубчик! Подай на меня пажалуста немножко водицу!“
Стоил, Никола и Димитър са възрастни, близо четиридесетгодишни мъже. Между тях е най-млад Илия. Той е съвсем младо момче, от последния набор, беше барабанчик на ротата, но още в първото сражение никой не видя как си изгуби барабана, дадоха му пушка и сега е войник, както всички. Той е най безгрижен, обича много да се смее и затова следи всички шеги и лудории на Никола и дори твърде хитро ги предизвиква. Една по-интимна дружба свързва двамата. Никола бащински покровителствува барабанчика, а той пък му се отплаща с всевъзможни дребни услуги: носи вода, намира тютюн, отстъпва на Никола част от хляба си, или пък в походите, за да го облекчи, носи понякога пушката му. Към него Никола се държи снизходително и важно, като към послушен и верен паж.
Добрият живот в землянката често се разваля. Никола се шегува всякога, смехът на Илия го ласкае, той се увлича все повече и повече, става наистина изобретателен и духовит. Но всички тия шеги са насочени изключително върху Димитра. Това е дребен, свит и плах човек, наивен и малко глупав, или пък се преструва на глупав. От някаква болест е окапала косата му и главата му е съвсем плешива. Той е и без мустаци, дори без вежди и цялото му лице гъсто е набраздено с бръчки, като че е лицето на татуиран австралиец. Когато си снеме фуражката, Димитър е тъй смешен, че който и да го види, мъчно може да се удържи да не се засмее. Ето неизчерпаемата и съблазнителна рудница за шегите на Никола. Какви не сравнения и подмятания измисля той за тази плешивост на Димитра. В походите, през почивките, па дори и в окопите, той неочаквано пуща тия шеги, които като безопасни бомби, избухват между войниците и подигат оживление и смях. Никола често прекалява и Димитър, колкото и да е кротък, губи търпение, избухва караница и намесата на Стоила става необходима. „Аз крив ли съм — говори почти с плач в гласа си Димитър, — аз крив ли съм! Божеството ме е създало такъв!“
А инак Димитър е добър и ценен другар. Той никога не остава без пари и без тютюн, а понякога намира и ракия. Всичко той дели най-щедро с другарите си, особено с Никола; може би това е отчаяно средство да подкупи тоя лош и непримирим човек. Димитър е и храбър, смел и безстрашен до някакво апатично и тъпо безумие. Той е вечният доброволец за всяка опасна служба. Войниците говорят, че нощем след сраженията Димитър излизал много напред и обирал мъртвите. Това като че знае и подпоручик Варенов, ротният им командир. Често той някак знаменателно го пита: „Е, как си, Димитре, сега как си!“ „А-а-арно съм, господин подпоручик! Имам си малко парици, имам си и тютюнец!“ Димитър не изговаря, а сякаш плачливо пропява
