набожно се кръстят.
— Радуш, дай го насам! Дай да му се порадвам и аз — казва старецът.
Радуш, възгордян, че към старата му слава се прибавя нова, върви изпъчен и важен и води кучето със себе си.
— Хай гиди, Балкан! — милва го и го потупва леко дядо Маринко. — Виж го ти, стария комита! Ами хранихте ли го бе, хора? Кучето е гладно, личи си. Пък гладен, не гладен — гостенин е. Не бива тъй… Митко, тичай за хляб, сине, по-скоро! Аа… Не бива тъй, не бива тъй…
Босият Митко полетява като стрела към къщи. Но повече от десетина деца и момичета тичат в разни посоки все за хляб.
— Оставете — намесва се Къню кръчмаринът. — Дайте го тук, аз ще го нахраня. Той хляб не яде. Радуш, доведи го, имам месо.
Балкан не се отделя от Радуша и върви близо до него. Всички подир тях тръгват към кръчмата. Къню изнася голям кървав къс месо и го подава на кучето. Балкан бързо и шумно яде, подига от време на време очи и гледа Къня. Любов и скръбно добродушие се чете в погледа му. Изглежда, че той отколе не е ял. Къню изнася и друго парче.
— Яж, Балкан, яж, братко! — кани го той. — Още има, не бой се.
— Къню, как те гледа само… Малее… Май от тебе иска да си поотхапе. Не те е забравил още! Това е Радуш, който захваща вече да ревнува.
— Нека ме изяде, ако иска — отговаря Къню. — — Нали си е дошел…
Мръкна се, но никой още не мисли да си ходи. Спорят, изказват се всевъзможни предположения. Ако Балкан е дошел, сигурно е, че той е бил заедно с войниците, оставил ги е и е дошел по-напред. И може би те не са много далеч. Нейко разказва, че неговият овчар, като си турил вчера ухото на земята при могилата, чул далечни топовни гърмежи. Но във всички тия мнения решителен и авторитетен глас има Радуш. Той е най-компетентен във военните работи и рязко отсича кое е възможно и кое не. После той се обижда и се сърди, ако пропуснат да се допитат почтително към него. Войниците може да додат, съгласява се Радуш, но това няма да бъде ни тази вечер, ни утре. Да се биеш, това не е есе едно да си кмет. Но след тая остра закачка Радуш чувствува, че трябва да бъде по-снизходителен и по-милостив към Нейка, и прибави: — А за топовете… вярвам. Може. По земята гърмежът се чува надалеко. Пък на — Радуш поглежда небето, — заоблачва се. А има ли дъжд, има и бой…
Тъй е!
Къню кръчмаринът оглежда надписа на кръчмата и разказва, че щом види българските войници, първата му работа ще бъде да обърне надписа наопаки — да останат румънските слова отдолу, а да се покажат пак старите, християнски. Някои по-нетърпеливи отидоха чак при вятърната мелница, качиха се по стълбата на площадката и отвисоко гледаха по пътя на юг. Нищо не се виждаше, но радостта и упованието бяха тъй големи у всички, че възможно и вероятно изглеждаше всяко чудо.
Откъм поста, в слабия здрач, се замяркаха черните силуети на двама румънски войници със светли ножове на пушките. Те слизаха да патрулират, както всяка вечер. Всички почнаха да се разотиват. Радуш взе Балкан със себе си. Жените се прощаваха, разменяха си отдалеч някакви двусмислени думи, в които имаше зли и весели намеци, и преди да влязат в къщи, поглеждаха още веднъж двамата войника. В очите им имаше сега зловещ и злораден блясък.
IV
През тази нощ никой в Люляково не можа да спи. Пред иконостаса на всяка къща, като пред голям празник, горяха кандила. Вън беше тъмна и черна нощ, нямаше дъжд, но беше излязла голяма буря. Шумяха клоните на овошките, захлопваха се врати, кучетата лаеха непрекъснато, трептяха синкави светкавици и от време на време проехтяваха гръмотевици, тъй тежки и продължителни, че стъклата на прозорците потреперваха и звънтяха. Отпосле мнозина разказваха, че в тая страховита нощ ясно и близко чували познати гласове, тежки и ритмични стъпки на много хора, гърмежи на пушки, болезнени и отчаяни викове, а някои уверяваха, че чували някъде и ура. Къню кръчмаринът не си ходи в къщи. Цялата нощ, наметнат с палтото си, той прекара до един прозорец на кръчмата. Когато блясваха светкавиците, виждаше се лицето му, загрижено и тревожно, очите му, напрегнато и неподвижно устремени навън по пътя, който идеше от града.
На другия ден от Люляково излязоха късно на жетва, защото все още се надяваха, че чудото ще стане — ще додат войниците. Минаха се ден, два — нямаше ги. Тогава животът си затече със старата неволя и старата скръб. Но имаше сега нещо, което крепеше душите и даваше тайни надежди. Това беше Балкан. Всеки ден, откато беше се завърнал, Балкан идеше пред кръчмата на Къня. Тук той получаваше определената си и най-щедро отпущана храна. Къню хвърляше на кучето голям къс месо, всякога с едни и същи думи:
— Яж, Балкан, яж, братко. Ти трябва да ядеш, а не онези…
Къню правеше гримаса, като че обзет от нетърпимо отвращение, и плюеше настрана.
Като се нахранеше, Балкан лежеше около кръчмата или отиваше при Радуша, който още куцаше и не ходеше на работа. С Радуша, или пък сам. Балкан преминаваше из селото, отбиваше се ту в една, ту в друга къща и всякога се завръщаше при кръчмата, заобиколен от тълпа деца. Те се трупаха при него, караха се кой да бъде по-близо и да го води с ръка и това тъй недостъпно и зло някога животно сега изглеждаше кротко, безвредно и трогателно добро. Но сред тия забавления с децата, изведнъж, като че дочуваше и трепваше при някой безмълвен зов, Балкан се отскубваше и бързо се затичаше към поста. Той започваше службата си. Всеки ден Балкан тръгваше сам от поста, вървеше все по границата, отиваше на пет или десет километра до някой от съседните постове и след това се завръщаше. Той почиваше малко и след обяд, всякога в едно и също време, тръгваше отново по границата, но сега в противоположна посока. Тук закъсняваше и се връщаше късно през нощта. Балкан като че патрулираше сам, както правеше това някога наедно с войниците, с Войвода и Мишка.
Денем покрай границата всякога имаше стада, или пък жетвари. И ето още отдалеч по бялата пътека на границата се задава някаква черна точка. Тя се движи, премята се неравно надолу и нагоре, губи се из тревата или в някоя падина и пак се показва. Това е Балкан. Той е близо вече и ясно се вижда: опашката му е отпусната, главата наведена близо до земята и макар той да тича бързо, на всяка крачка внимателно души. Той е уморен, но тъй унесен и вдълбочен, че не спира и не поглежда настрана. „Балкан! Балкан!“ — викат жетварките, изправени сред нивите със сърпове в ръце. Балкан се спира, вглежда се внимателно и напрегнато и като чуе името си, присвива уши и в минутно умиление и доброта радостно завърта опашка. Но това е само за малко. Отново той навежда глава, пристъпва няколко крачки ту в една, ту в друга страна, силно и тежко души и след това в неравен и уморен галоп отминава по границата. Много пъти след това жетварките се изправят и го търсят с очи: все по-далеч и по-далеч е Балкан. Между желтите ниви, изпъстрени с яркочервените петна на мака, по бялата и изтегната като лента пътека, той се вижда като черно кълбо, което се премята и подскача.
Това се повтаряше всеки ден. Балкан изглеждаше търпелив и неуморен. Но някога той изпадаше в странна и тежка меланхолия. На ласките отвръщаше хладно или дори никак не отвръщаше, вървеше бавно и лениво, опашката му увисваше повече, но сега очите му горяха и в тях се четеше такава скръб, такова нямо и страшно страдание, че трогваше и смущаваше всеки, който го срещнеше. В такива дни той дори се отказваше и да яде или ако хапнеше неохотно и съвсем малко, като че правеше това повече от някаква покорна и кротка послушност. Напразно Къню го подканваше настойчиво и нежно:
— Яж, Балкан, яж, братко. Хапни си де!… Балкан, не си добре, братко! И ти не си добре…
Балкан лягаше и уморено отпущаше глава на предните си нозе, но веднага пак ставаше, тръгваше някъде и едва пристъпил няколко крачки, повръщаше се на друга посока. Той изглеждаше разсеян, мрачен и убит. Дори към Радуша, който всякога имаше върху си нещо войнишко, Балкан оставаше равнодушен и хладен. Бавно, с колебливи стъпки, като се запираше, душеше дълго и се оглеждаше, той се скиташе насам — нататък. Той ходеше при кладенеца, от който войниците си вземаха вода, при всяка къща, гдето по някаква работа бяха ходили, при вятърната мелница, гдето понякога си мелеха брашно. Един или два пъти той дълго се запираше при един каменен зид, под гъсти овошки. Там през много вечери Георги беше приказвал с Цвята.
