— Аз не готвя сега, господин подпоручик… таквоз… тя готви сега, годеницата. Отзарана тя готвила на войниците, сега пак готви за тях и за нас.
Аз огледах стаята. Беше изметено и чисто, стъклата на прозорците бяха изтрити, вещите — грижливо и хубаво наредени. Сега си спомних, че и в помещението на войниците имаше много по-голяма чистота, отколкото всеки друг път. Надникнал бях и в кухнята — и там разтребено и чисто, на огнището бяха наредени няколко тенджери. Калин се досеща какво мисля.
— И тук тя разтреби — говори той, — и оттатък. Много добро момиче. Пък и приляга му.
И Калин прибавя с други, по-сериозен и наставнишки тон:
— Все друго е, господин подпоручик, когато жена влезе в една къща. Друго е.
Той се отпуща ту на единия, ту на другия си крак, някак свенливо се усмихва и в погледа му се чете въпросът: „Няма ли да позволите да поприказваме по-надълго върху тая тема?“
Вратата в антрето се отваря, нахлу вятър и изведнъж по-високо и по-ясно се чу ревът на морето. Някой излезе навън, но бързо се повърна и не успя да затвори вратата. Погледнах през прозореца: това беше рибарят, подгонен от кучетата. Ханджар беше се спрял на прага и лаеше сърдито, вятърът обръщаше ушите му, изправяше дългата му козина и от това той изглеждаше още по-наежен и страшен.
От поста излезе годеницата и безстрашно тръгна навън. Исках да извикам на войниците, но видях, че кучето замлъкна н завъртя опашка. Момичето излезе, хвърли нещо и на връщане дори се реши да помилва тоя страшен звяр. Всичко това ме зачуди много: Хан-джар бе свирепо и зло куче и мъчно се привързваше към когото и да е. Калин също наблюдаваше тая сцена.
— И кучетата нищо не й думат — каза той. По-късно разказах тая случка на опълченеца Адамов. Той беше възрастен човек, имаше голяма житейска опитност и аз обичах да слушам афоризмите му. Старият моряк ми отговори след доста дълга пауза и след като изпусна много дим от лулата си.
— Ще речеш, нищо не е — каза той. — Дребна работа е, а много нещо значи. Само децата и кучетата лесно познават добрия човек и скоро се сприятеляват с него. Така си е винаги!
До вечерта ходих към устието на Кара су. Някакво особено любопитство ме влечеше към самото място, дето бяха излезли случайните ни гости. Намерих лодката извлечена далеч от брега и добре запазена, взех си някои бележки, които щяха да ми трябват за дознанието. Връщах се късно. По-черна и по-тъмна нощ не можеше да бъде. Бурята продължаваше, в бездната на мрака морето ревеше още по-страховито, полъхваше влага и хлад, с вятъра хвърчаха ситни капки и шибаха в лицето като сачми. Не можех да виждам нищо и покорно се оставях на коня. Дълго време умното животно криволеше по волята си в разни посоки, взираше се с наострени уши напред, често навеждаше глава и душеше, като че внимателно проверяваше почвата нод стъпките си. Изведнъж конят се спря. Помислих, че някоя дива свиня или чакал се е изпречил на пътя ни, но из мрака съвсем наблизо се изправи нещо голямо и черно, после ясно се обрисуваха стени и покрив на здание. Познах навеса на „Бяло море“. Оставих тук коня, обадих се отдалеч на часовоя и тръгнах към поста.
Едвам сега пред мене блеснаха осветените прозорци на поста. Ярка светлина излизаше на шипове и падаше на двора, но вън от тия светли квадрати тъмнината ставаше още по-черна, В студена и ветровита нощ нищо тъй не блазни и не привлича, както светлият прозорец на някое човешко жилище. Приближих се и погледнах вътре. Наистина интересна сцена. И аз не зная какво би било учудването на онзи, който, без да е предупреден, би погледнал тука. Пет-шест души войници, стегнати, запасани с паласките и ножовете си, с високи бели навои, тоя хайдушки накит, който е гордост на всеки граничар, и между тях — това малко момиче с черни коси и червена забрадка, още по-хубаво от ярката светлина на огъня. Наблизо в пирамида стояха пушките, над тях — раниците. При първия знак всеки грабваше пушката си и вече беше готов да посрещне каквато и да била опасност. Това е нещо обикновено на границата, и толкоз по-странно изглеждаше присъствието на момичето. Колкото до рибаря, тоя стар морски вълк по свой опит знаеше вкуса на всяка служба, в която има опасности и вечен риск. В тая среда той се чувствуваше като у дома си. Някога той бил боцман на търговски параход. Рибарят стоеше сега между войниците като сред компания от млади моряци на борда и снизходително и добродушно усмихнат, увлечено разказваше нещо. Всички бяха спрели очи на него и внимателно слушаха. Може би не внимаваше само Калин. Той стоеше прав, същински франт между всички, с най-бели навои и с най-гъсти върви, с намокрена коса, гладко причесана на път. В такива разговори моят Калин не обичаше да отстъпва първенството на когото и да е, но сега той беше срещнал опасен и силен противник.
Не исках да ги безпокоя и предпазливо влязох в стаята си. Шумът на бурята остана вън и разговорът ясно се чуваше:
— Седмата вълна, тя е страшна! — говореше рибарят. — Зададе ли се — пази се! Седмата вълна милост не знае…
— Каква седма вълна? — попита някой. — Има ли седма вълна?
— Има. Да излезем утре на морето и ще видиш. Вълните идат всякога по седем, изредят се и там морето малко по малко утихва. После — други седем идат. Всякога е тъй. От първата до четвъртата са малки, петата — по-голяма, шестата — още по-голяма. Ама седмата — иде като някой звяр. Внимавай, обръщай право към нея! Инак ще катурне лодката и хоп — на дъното, като камък.
— Гледай — обади се пак първият глас. — Гледай каквн работи. Ама вода ли е-в чаша да я гледам аз!
— Я, деца! — продължи рибарят. — Тежък ни е занаятът. Ама стига — да приказваме за нещо по- весело. Дайте кавал, дайте по-скоро гайда! Няма? А кой е песнопоецът? Никой? Чакайте! — извика той след къса пауза. — Аз забравих. Наистина, тя ще попее! Тя може…
Той заговори нещо неразбрано, ту нежно, ту заповеднишки и строго, говореше и годеницата и в гласа и имаше не толкоз решителен отказ, колкото стеснение и свенливост.
— Ще пее — обади се пак рибарят, — тя трябва да слуша. Ако ще бъдеш мъж — мъж бъди. Слушайте сега, момчета!
Настъпи тишина. Чуха се глухите удари на вълните, вятърът засвири в коминя и в пукнатините на вратата, но все пак вътре стана много тихо. И тя запя. Звучен и приятен глас, треперлив и още нерешителен, странна музика на чужда и непонятна реч. Настъпи пауза след първия куплет. Рибарят някак гордо и самодоволно преведе:
— Нашенска песен: рибарят кърпи мрежите си, стяга лодката си, в морето ще ходи.
А след втория куплет той преведе:
— Тя казва, жената казва: ще моля бога мъглите да прати в планините, вятъра в горите, морето да е тихо…
Но след това той престана да превежда и сам запя. Неговият сипкав, но приятен и силен бас се присъедини към бистрия глас на момичето, закъсняваше на няколко такта и след това плавно и бързо го догонваше, следеше го и се преплиташе с него. Нямаше нужда да се превежда тая проста рибарска песен. Вън бучеше морето и откриваше смисъла й. Песента беше за него — за това и хубаво и страшно, и любимо и проклето море.
Върху поста налетя бесен вихър на бурята, стъклата на прозорците прозвънтяха, пропукаха вратите, цялото здание се разлюля и разклати. Едни след други проечаха силни удари на вълните и тъй близко, като че морето се плискаше под самите прозорци. Изведнъж гласът на момата трепна болезнено и замлъкна. Рибарят продължи още, но като почувствува, че остава сам, замлъкна и той.
— Туйто! Жена нали е — ето ти и плач. Че песен е туй — нека се казва, каквото ще. Наистина, рибарско село гробища няма, такваз пословица има, но не се знае. Всеки с късметя си.
И както по-рано, той пак заговори нещо, ту нежно, ту сърдито и строго.
— Тъй не може! — извика той. — Друго! Друго! Гледайте мене сега, момчета. Вижте какво нещо е арабски уюн!
Той запя, но вместо някаква мелодия чуваха се само едни гърлести и глухи звукове, чу се и тропотът на игра. Изведнъж гръмна висок и весел смях. Смееха се всички войници. Прозвънтя и сребристият смях на момичето.
Аз повиках Калина. В стаята оттатък всичко утихна.
— Какво има? — попитах Калина, когато вече беше сложил вечерята. — Пя ли годеницата?
— Пя. Пя, ама и плака. Кой знае, в песента трябва да има нещо жално. Разплака се изведнъж. Ама той такива смехории прави, такъв дявол, умряхме да се смеем…
