турска порта, при която, ако часовоят не беше нужен, то все пак беше нещо внушително. И Живко тъй свикна с новата си служба, че се съвзе, съживи се, даваше си понякога доста войнствен вид, макар и в тия случаи да засукваше нагоре само единия си мустак, а другия оставяше да виси надолу.
Един ден той стоеше на пост при портата, на другия си почиваше и тих, почти безплътен, като всякога, правеше своите разходки из гората, заобиколен от черните скворци. Но през това време, докато Живко стоеше на портата, ние разбрахме, че той страда от някаква чудновата болест.
Веднъж на границата стана сблъскване, едно от тия безсмислени и безцелни избивания, конто са нещо обикновено на това място. Паднаха убити двама наши войника. Цял ден в заставата кипеше необикновено движение. Пристигаха подкрепления от другите постове и застави, тичаха куриери, идеха войници от постовете, уморени, зачервени, придружени от своите кучета, н те настръхнали и наежени. Живко наблюдаваше всичко това, виждаше, че става нещо недобро, но още си оставаше спокоен и с твърди стъпки се разхождаше пред портата с натъкнат нож на пушката си.
Но ето надвечер се завърнаха пратените на помощ команди, от които вече нямаше нужда, и с тях идеха две носилки, в които носеха убитите. Войниците вървяха в строй, ножовете на пушките им правилно се поклащаха ту на една, ту на друга страна, краката им пазеха такта, но стъпките им не издаваха шум. Очите на всички бяха загаснали, лицата им бяха изопнати и сурови. Те стигнаха и сложиха носилките пред портите на заставата. Войниците отвътре излязоха, приближиха до носилките, гледаха убитите и лицата им придобиваха същото изражение, каквото имаха ония, които бяха пристигнали. Отдалече, наизлезли пред вратите си, уплашено гледаха турците от селото. В тая минута слънцето, което беше на залязване, излезе из облак и хвърли жълтеникавите си лъчи върху двете носилки. Настъпи гробно мълчание надлъж и нашир из селото. Огрени от слънцето, лицата на убитите се виждаха ясно, със сплъстената си и разбъркана коса, със запечените рани по тях и жълти като смин лица, изкривени, страшни…
Забелязах как погледите на всички войници се насочват към една и съща посока и как, въпреки скръбната тържественост на минутата, по лицата им се явяват усмивки. Обърнах се и аз и погледнах Живко беше напуснал мястото си при вратата, отишел беше при насрещния зид, наполовина измазан с вар, наполовина сух камък, и… какво правеше той там? Без да снеме пушката от рамото си, но бледен като смърт, той пишеше нещо с пръст по стената, пишеше ту бавно, ту по-бързо, но съсредоточено, тържествено.
Войниците, смаени и те като мене, ме гледаха и чакаха да видят какво ще кажа. В това време Ефрем старшият, който и без това беше ядосан и пламнал в своята войнствена омраза, поради смъртта на войниците, които обичаше, се спусна към Живка, възмутен, като че ли виждаше някакво кощунство в черква, и го дръпна силно за ръката.
— На поста си — завика той, — на поста си!
Живко отпусна ръка, но той като че ли още държеше невидимото си перо в нея и уплашен, разтреперен бледен, както по-рано, гледаше старшия и мълчеше.
Нямаше сълзи на очите му, ни един мускул не трепваше на лицето му, но все пак аз никога не бях виждал изражението на такава мъка и такова страдание, Пратих Ефрема да си гледа работата, на войниците извиках, че е срамота да мислят за шеги и за смях на две крачки от труповете на убитите си другари. А аз се приближих до Живка. Наоколо се беше въдворило предишното мълчание, носилките ги внасяха в заставата.
Ние бяхме сами с Живка и тогава аз кротко и меко, тъй както се говори на деца или на безнадеждно болни, му казах:
— Живко, кажи ми, какво правеше преди малко? Тоя въпрос аз повторих няколко пъти, но той мълчеше, гледаше ме разсеяно, тъпо, долната му челюст трепереше.
— Какво нравеше, кажи де!
— Писувам…
— Какво писуваш?
— Писувам…
Виждах, че той не иска да ми каже истината, и настоях по-силно. И ето Живко дойде по-близо до мене, лицето му стана сериозно, очите му се разшириха, като че виждаха нещо страшно, и ниско, почти шепнешката, той започна:
— Дохождат, господин капетан, дохождат двама люде, страшни, захващат да ме ударят в главата и велят: писувай и аз писувам…
Той поверяваше една тайна, в която не само вярваше, по и като че ли виждаше онова, за което говореше.
Два-три дни след това Живко беше свободен и се ползуваше от почивката, която му бе дадена. Като че нищо не беше се случвало с него. Все тъй тих, мълчалив и спокоен, ходеше около заставата, мяркаше се между високите дъбове в гората.
Дойдоха по-спокойни дни и Живко отново зае своя пост при портата. Спрях се веднъж при него. Видя ми се по-охранен, по-бодьр, по-весел. Поисках ха направя едия опит за урок по службата.
— Какъв си, Живко, тука? — попитах го.
— Арно съм, господин капетан.
— Не те питам как си, а какъв си, защо си поставен тука, какъв си?
— Кой, язека? Язека, господин капетан, съм… часовник…
Искаше да каже — часовой.
Аз се засмях, засмя се и той. И като го видях тъй весел, което рядко, много рядко се случваше, реших се и го попитах пак защо и какво пише понякога по дувара. Сините му очи се разшириха от учудване, лицето му се отпусна и сякаш изведнъж оглупя. Явно беше, че той нито си спомняше, нито разбираше за какво го питам.
Жените на нашите опълченци живееха в града и съседните села и често, почти всеки празник, дохождаха да ги навиждат. Доде веднъж и жената на Живка с децата си. Те стояха под един дъб, в гората, дето други път Живко прекарваше сам, заобиколен от скворците. Те приказваха, жената развързваше бохча, изваждаше едни дрехи, прибираше други. И странно ми бе да повярвам, но виждах, че и Живко е мъж, че и той е баща като всички други. Когато те се нахраниха и вече нямаха какво да си приказват, жената стоеше настрана, като в едната си ръка, с която подпираше главата си, държеше бяла кърпичка, види се приготвена за сълзи, а в това време Живко, седнал, все тъй облечен в дългото си палто, усмихнат, играеше с децата. Едното, най-малкото, стоеше между коленете му, другото — право отстрана, а третото беше се покачило отзад на гърба му и го прегръщаше около врата с двете си ръце. Децата се смееха. И струваше ми се, че те го заобикалят със същата привързаност и със същата доверчивост, с каквато дохождаха при него и черните скворци.
Но още на другия ден Живко се изменяше и сякаш отново се побъркваше. Той забравяше за срещата с жена си, току се примъкваше при мене и ми казваше:
— Господин капетан… Ке те молам да ме пустиш до къщи… Сакам да видим децата… Я па кеси додам…
— Че нали вчера жена ти беше тука?
Той ме гледа, усмихва се и аз мисля, че сме се разбрали. Но ето той отново, със същия тон и със същото изражение на лицето си, както преди, повтарямолбата си.
— Я па ке си додам! — уверява ме той. — Па ке си додам!
Обещавам му и той си отива доволен.
Настъпиха най-горещите дни на лятото, тръстиката пожелтя, водата на блатата стана тъмносиня, по- синя и от небето. Места намаля, почти пресъхна н тайнствената й песен, която по-рано звънеше в тихите нощи, занемя и замлъкна. Безпокойни дни настъпиха и за нас. Откъм юг, откъм морето, дето като грамадна планина, потопена във водата, се виждаше остров Тасос, задимяха параходи и желязната им броня зловещо залъщя на слънцето. Загърмяха топове, запалиха се пространните тръстики, пламнаха и готовите за жетва жита, Аероплани сипеха бомби деня и пощя. Върху тихите и спокойни села легна сякаш сянката на градоносен облак.
Падаха всеки ден невинни жертви. Хората копаеха дупки в земята и се криеха в тях като зверове. Воденичарят край Места беше изкопал яма, турил беше отгоре стари воденични камъни, за да скрие под тях главата си от страшните птици, които сееха смърт. В заставата беше тихо. И в тая тишина, неведнъж през
