Той се отдели и тръгна между войниците. На запад, в желтите стърнища, В припадналия вече здрач, видях да се очертава черна налъкатушена линия. Отделни човешки сенки се мяркаха там и бързо изчезваха, приснишени към земята. Най-после виждахме неприятеля. Не трябва да се губи ни минута. Откриваме огън. Пушките загърмяват. Всичко отведнъж се слива в един оглушителен трясък, не се чува повече нищо, вижда се само червената, огнена линия от пламъците на пушките. Куршумите върху нас се усилиха. Някакъв грамаден рой от оси, който в неспирен и безкраен поток идеше сякаш от запаленото небе, носен от някаква буря. Видях още веднъж полковник Колев. Прав, той стоеше между налягалите войници, показваше и им говореше нещо. Ето храбър човек! И как беше попаднал той в самата верига? Той стоеше прав, спокоен сред хи-ледите куршуми, забравил беше сякаш смъртта и чакаше само победата.
Отивам от един взвод към други. Около себе си слушам вихрената струя на куршумите. Защо още не съм улучен? Да, това непременно ще стане. Сега, след малко, може би в сърцето, или в челото пък. Чувствувам някакъв болезнен хлад над лицето си от това очакване на близкия и страшен удар. По едно време присядам на коляно, разкайвам се веднага и пак се изправям. Отдавна бях вече спокоен. Едно странно спокойствие, прилично на вцепененост. Откъслечни мисли. Примамващи и угасващи, като искри, мигновени видения от родния кът и понякога бледният образ и неподвижният поглед на майката. И над всичко това — тежката мъгла на някакъв кошмар…
На тая позиция ние не стояхме повече от десетина минути. Прекратяваме огъня и тръгваме напред. Отново виждам дългата линия на веригата, стройна, неразколебана, устремена напред. Вървяхме из сухи, високи стърнища. Ето няколко убити турци, двама още живи, ранени само. Войниците се спущат да им вземат пушките. Изведнъж патрулите тичешката се повръщат и всички в един глас викат:
— Турци. Предават се. Много! Има и българи — говорят български…
Веригата се спира. Пред нас, на около петдесет крачки, се вижда в мрака една тъмна група от двайсетина души. Те са прави. Чух няколко пъти да извика някой от тях: „Теслим!“ Говореха още нещо, което не можеше да се разбере. Взводният подофицер Гуджуков, който беше излязъл напред, потвърди същото: искат да се предадат. Той ходил при тях, говорил. Чудех се какво да се направи. А ако е измама? Сам не можах да реша нищо. Попитах за дружинния командир, пратих да го потърсят.
А между войниците шумът и бъркотията бяха големи. Всички викаха високо, съветваха, даваха планове. Да се заобиколят, да им се вземат пушките. С големи усилия се мъчех да ги накарам да не напущат местата си и да внимават. Но всички, почувствували някакъв голям успех, радваха се, забравяха опасността я боя. Да се вземат пленници — това беше особно едно отличие.
А през всичкото това време, което, разбира се, не трая повече от няколко мпнути, откъм турците не се чуваше нищо. Даже тези, които стояха наблизо пред нас и искаха да се предават, мълчаха и те, все така прави и неподвижни. Изведнъж сред тая тишина прозвуча сигнал: чужда мелодия, особено сипкав и треперлив звук. Сигналът беше турски. Вслушахме се всички. Никой вече не говореше. След малко сигналът се повтори. II ето, виждаме да се приближава към нас тъмна, вълнуваща се маса от хора. И тая излязла из мрака колона тихо, без никакъв звук достига групата турски войници, които искаха да се предадат, приравнява се с тях отминава ги. Пред нас са само на петдесет крачки. Изведнъж в мрака светна огън, слаб изстрел, навярно револверен. Измама! Нас ни атакуваха!
Едни на колене, други легнали, войниците веднага откриха огън. Чест, оглушителен трясък. И ето, стройната доскоро колона, която идеше срещу нас, изведнъж се обърка, стопи се и се изгуби в нощта в някакъв тъмен, неразбран хаос. Продължителен шум, като от голямо подплашено стадо, къси, сподавени вопли, отделни сенки, които лудо тичаха в мрака, може би притискащи ръце о смъртоносни рани. След малко прекратяваме огъня. Пред нас не се вижда вече нищо. Полето беше безлюдно и тъмно, по-тъмно сега, защото там лежаха навярно много трупове. Струваше ми се, че идеше лъхът на топла кръв и тежкото дишане на умиращи хора.
Вляво от нас пламна пожар и широко сияние затрептя в мрака. Гореше с. Куруджакьой, запалено от турците. Зад нас се чуха бурни викове. Обръщаме се: в безкрайни, успоредни линии, близко едни до други идеха поддръжките и викаха ура. Високо и гръмливо ура. Те идеха към нас бързо, стремително, подобно на издигнати вълни, засилени една след друга към брега. Всичко беше свършено, те идеха късно. Турците бяха отстъпили. Но ако те стояха още какво би могло да спре тия живи вълни от хора, опиянени и увлечени сякаш от някакво безумие? Близо до нас поддръжките спряха. Едни след други високо сред нощта прозвучаха тръби — наши тръби, които свиреха отбой.
Това беше едни чуден момент в тая битка. Увлечението беше общо. Поддръжките без заповед, просто защото припадналата нощ ги откъсва от веригите и не знаят какво става напред, но като чувствуват, че всяко съмнение за опасността трябва да се премахне не се сдържат на местата си, първите линии увличат следващите и подобно на придошла река, която събаря всяка преграда пред себе си, целият боен ред на бригадата се влива в огнената линия.
А в Провадия колата на обоза са били запрегнати, селяните са се готвели да бягат. Всички напрегнато и загрижено чакали. И когато, сред заглъхващите гърмежи, те са чули да се издига високо в нощта буряти на далечните и гръмовни ура — те разбрали всичко. От душите пада тежкото бреме на безпокойството и страха. И мъжете, жените и децата, войниците от обоза, отрупани по височините над селото, завикват и те ура. Задавено н немощно ура, защото всички тия хора са плачели от радост.
III
На позиция остава 3. дружина. Ние трябваше да се оттеглим по-назад. Сега вече почнахме да се търсим едни други. Ротите бяха объркани. Два взвода с подпоручик Рандев бяха се отделили и повече не бях ги видял. Аз не смеех да попитам за него, потръпвах при страшната мисъл, която нахлуваше в ума ми. Но дано, дано не излезе тъй!
Стигнахме мястото, дето се събираше полкът. Едни след други от разни посоки пристигаха малки части и високо викаха номерата на ротите си. Това беше призивният вик, с който ние всякога, пръснати в някоя тъмна нощ, като заблудени птици се търсехме и се събирахме. Чува се номерът и на нашата рота. Ясно чувам гласа на Рандев. Значи, жив е. Аз се затичвам, намирам го. Той също ме мислел за убит. Ние си стискаме ръцете, гледаме се с овлажнели очи, без да можем да си проговорим.
Скоро се събраха всички дружини. Никога не сме имали подобен бивак. Около знамето, подпряно на барабан и пазено от часовой, се разположиха в плътни групи ротите. А целият полк беше една голяма, неправилна купчина около знамето. Тук беше и командирът на полка. Всички бяха необикновено възбудени, обзети от някаква треска. Всеки чувствуваше нужда да разкаже всичко, което е видял, което е преживял. Това беше първият бой и първата победа. Дори йерархичното чинопочнтание се изгуби в тая непринудена радост и тържество. Мнозина офицери съвсем интимно заговориха с командира на полка за работи, редът на който в обикновено време е съвсем друг. И дълго се разказваха разни епизоди, осъждаха се едни, хвалеха се други.
Получихме заповед да се проверят хората. Най-тъжният обряд след едно сражение. Войниците се строяват, списъците се четат под слабата светлина на някой фенер, които сега изглежда като траурния огън на една панихида. Високо се произнасят имената, последвани от бързи отсечени отговори. Но ето идат имена, на конто никои не се обажда. Имената се повтарят. Отново мълчание. Няма го. Убит. И почват се скръбни и тихи разговори. Защото всякога почти се случват неволни свидетели, близки другари, които са видели последния угасващ поглед, последния трепет на устните, конто са искали да кажат нещо.
От убитите в нашата рота познавах само двама: подофицера Илия Костадинов, млад, храбър момък, и един от четирмата ординарци — същото това чернооко, хубаво момче, което видях да изпращат на гарага в Бургас. Тогава той беше цял отрупан с китки. Убили го наблизо до мене, без да забележа сам това.
Същата проверка ставаше наоколо и в другите роти. Минаваха наблизо и носилки с убити и ранени. Казаха, че са убити и капитаните Ширяев и Боботанов. Трогателни, но къси и прости са тия следсмъртнн обряди на бойното поле. Няма речи, няма некролози, венци, тържествени служби. Прошепват се само имената, сърцата болезнено се свиват и всички замълчават, защото душите потръпват пред тъмната неизвестност, пред еднаквата участ за всички. На бойното поле няма тая рязка и привична граница между живота и смъртта. Защото от тия, които са останали живи, които хвърлят шепа пръст върху гроба на убития другар или, най-често споменават с болка само неговото име — мнозина от тях са отбелязаните вече жертви на смъртта. Тя ще ги грабне след ден, след час, след минута може би.
