Измама

Роят се издигна високо, забуча и Христо помисли, че вече ще избяга. Той не беше забелязал, че в коша бяха влезли вече някои мухи и след малко целият рояк, като се пречупи и слетя по-ниско, занавлича се също в коша. На дъното му вече се чернееше жива черна топка. Бодура все още свиреше с уста, лицето му беше изопнато. По ръцете и по шията му имаше пчели, но те не го жилеха.

— Познават ме те — казваше той, — нищо не ми думат.

Позасрамен, защото беше изтървал роя, Христо не знаеше какво да прави и току подръпваше мустаците и брадата си.

— Не мърдай, хей! — викна му пак жената. — Не махай с ръце, че ако разсърдиш мухите, ще ни надупчат като решето.

Тя се засмя, засмя се и Христо и отиде при нея. Те седнаха на тревата под овошките и се заприказваха. А Бодура още се залисваше с роя и като че не ги забелязваше.

Мръкна се много скоро. До едно време из градината се мяркаше високата снага на Бодура, после се изгуби. Стана тихо защото мелницата беше спряла и крилата й вече не скърцаха. Христо и жената стояха под овошките. Виждаше се само едно бяло петно — бялата риза на жената. Наоколо светкаха светулки, пееха щурци, миришеше на трева.

Късно през нощта, със замаяна глава, като че беше пил, но весел, Христо тръгна към каруцата си. Поиска да нагледа конете си, но чу да дрънкат букаи в тъмнината и се успокои. Само че тия букаи твърде често дрънкаха, но той не обърна внимание на това. По снагата му преминаваха сладки тръпки, той погледна нагоре и му се стори, че под това небе, пълно със звезди, всичко пее и се радва. Безкрайно щастлив и доволен, той си легна в каруцата, зави се с шубата си и заспа.

Спа много малко и изведнъж се събуди уплашен. Дойде му на ум за конете и скочи от каруцата. Не се чуваха никъде букаи. Отиде на мястото, дето ги беше оставил — нямаше ги. Уплашен, той започна да тича насам-натам, връщаше се, отиваше пак.

Развиделяваше се, когато той дойде при мелницата. Лицето му беше жълто като пръст, косата лепнеше по челото му. Чуждата каруца, която вчера беше тук, до мелницата, я нямаше, хората бяха си отишли. Той повика, чува, вика още по-високо — никой не се обади. Нямаше я и внучката на Бодура. Страшно подозрение мина през ума му. Той се втурна в градината и завика. Изпод една купа сено се понадигна Бодура.

— Какво има? — попита той.

— Какво има ли? Конете ми ги няма. Конете си искам аз, от тебе ги искам, знам те аз. Де са ония хора, де е жената, унука ти де е?

— Тя не ми е унука — спокойно отвърна Бодура. — Тази жена беше с онез хора, дето си мелеха брашно вчера. Те си отидоха. Нито ги знам отде са, нито ги познавам кои са.

— Не ти била унука, а! А не ми ли казваше сам? И тя се казва Рада.

— Ех, Рада! Една ли Рада има по света!

Бодура беше станал като камък, студен, жесток.

— Тъй ли! — извика Христо като луд. — Хайдутин с хайдутин! Аз ще те науча тебе!

Той се обърна и бързо излезе от градината. Отиваше да се обади за кражба. Вървя дълго време. Изведнъж той се спря и в отчаянието си започна да се удря с юмруци по главата. После се обърна назад и погледна: мелницата стоеше, както винаги, неподвижна и черният кръст на крилата й изглеждаше необикновено голям и страшен.

,

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов, Елина Мирчева или Мартин Митов

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том втори; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7882]

Последна редакция: 2008-05-24 13:00:00