воденица откъм Ватова и носеха в колата си чували с брашно и ярма. Други идеха от града и носеха едри камъни сол, въжа, нови коси. И всички бяха весели, защото из целия път очите им нищо друго не бяха гледали освен злака на житата. Друго отиваше годината. Повечето от тия селяни бяха сърненци и, дето се казва, пей даваха за кавга.
Влезе и един бистричанин, Петко Дуков, богат човек, и като искаше да бъде по-далеч от сърненци, седна при Червенаков.
— Откога те търся. Рогач — рече той, — искам да ми продадеш една жетварка.
Червенаков това и чакаше и веднага се залови за работа.
Не мина и половин час, и кръчмата се изпълни със страшна глъчка. Приказваха всички: на едно място се караха, на друго — пееха. Дядо Моско беше вече друг. Пийнал, развеселен, той ходеше от маса на маса, приказваше с всички, пиеше с всички. А дето пееха, пееше и той…
— Дядо Моско — питаше го някой, — какво вадиш сега от хумниците — злато ли или сребро?
— Хума вадя. Хума искаш ли?
— Ами пообръсни се да те хареса Сарандовица! — казваше други. Дядо Моско се хващаше за побелялата си остра брадичка и се смееше. Той забеляза, че Червенаков гледа към него, и му извика:
— Рогач, стига обира хората! — И тъй като Червенаков беше погледнал съвсем случайно към него, но дори не беше го забелязал, дядо. Моско му се разсърди и му извика:
— Аз ще ти счупя рогата тебе!
С кавги, с разправии, като тръгваха и пак се връщаха, сърненци най-после си отидоха. Тогава и богатият бистричанин се накани да си ходи и важен, какъвто беше през всичкото време, посочи с очи към дяда Моска и попита нисичко Червенакова:
— Какъв е този човек?
— Изгубен човек. Пияница.
Червенаков сниши гласа си и започна да разказва още нещо. Най-после си отиде и бистричанинът. Доволен, че беше успял да продаде една жътварка, Червенаков потърка ръце, засмя се и потърси с очи дяда Моска. А дядо Моско беше сложил главата си на една маса и беше заспал. Дойде Палазов и след като двамата с Червенаков погледаха дяда Моска и се смяха, като го слушаха как хърка, седнаха пак и се разприказваха. В кръчмата бяха останали малко селяни.
Додето в кръчмата имаше шум, дядо Моско спа, но щом стана тихо, той се събуди и погледна. Още беше пиян и му се струваше, че вижда сън: около една маса седяха и се хранеха — Червенаков, Палазов, Сарандевица и още един млад човек, с тъмни черни мустачки и с мека, малка брада. Кой беше тоз човек? Дядо Моско бавно и тежко си спомни. Отведнъж го обзе яд и кръв нахлу в главата му: момъкът беше Матея от Преселци. Откато баща му се помина, той през ден, през два идеше в хана. Ето кой беше най-драгият гостенин на Сарандовица. Той е богат, има пари. Но отколе ли беше? И той е седял тъй и срещу него пак тъй е седяла Сарандовица.
Дядо Моско удари с чашата по масата.
— Василке, дай ми едно шишенце ракия! И тъй като тънките вежди на Сарандовица се понамръщиха, дядо Моско завика по-високо:
— Стани и самичка ми го донеси, чуваш ли? И аз имам пари!
— Дядо Моско — рече Палазов, — ти хубаво си поспа, какво сънува? Милионите ли?
Всички се обърнаха към дяда Моска и се засмяха. Не Матея от Преселци не го и погледна. Дядо Моско се разсърди повече, очите му пламнаха като въглени.
— Василке, дай ми ракия ти казвам. Да ми я донесеш ей тука е. Не ме карай да си отварям устата и да ти казвам кой съм и какъв съм!
Сарандовица се позачерви и пак посви тънките си вежди.
— Стига — рече тя. — Нямам вече ракия.
— Нямаш? Нямаш?
Дядо Моско стана, заплете крака и тръгна към Сарандовица. Матея и сега не погледна дяда Моска, но гледаше Сарандовица и едва-едва се усмихваше. Разсърдена, Сарандовица погледна към дяда Моска, който все идеше към нея, обърна се назад и очите я срещнаха очите на Калмука. Направи ли му знак, или не — не се разбра, но Калмука веднага се свлече от пейката, пресрещна дяда Моска и го затули с грамадния си ръст.
— Мирувай де, Моско, мирувай, ти казвам — говореше му той, — седни си, седни си на мястото, българино!
И като го избутваше пред себе си без всяка мъка, като че беше дете, Калмука се обърна и пак погледна Сарандовица, тя му кимна и му посочи вратата. Тогава Калмука сграби дяда Моска и го изнесе навън. Той искаше да каже нещо, но не се чу, защото всички, освен Матея, се смееха.
След малко Калмука се върна.
— Отиде ли си? — попита Червенаков.
— Къде ще си ходи? Пиян човек. Падна там до плета и заспа.
Червенаков се засмя. Всички взеха чашите си и когато се чукаха, Сарандовица и Матея се усмихнаха и се погледнаха един други в очите.
Няколко дни по-късно Янко, разносвачът на пощата, пак се отби на хумниците, но тоя път не донесе писмо и доведе едно четиринайсет-петнайсетгодишно момче. Дядо Моско се случи тъй пиян, че едвам можа да познае, че това момче е син му, Йонко. Той го гледаше с мътен, пиян поглед, искаше да каже нещо, но не смееше да проговори, защото усещаше езика си надебелял. Той си легна и заспа. Когато след няколко часа се събуди, той беше пак добър, разумен и натиснат от срам и мъка, с насълзени и замислени очи, заразпитва момчето за всичко. И гледаше вехтите му изакърпени дрешки и преглъщаше нещо, което задавяше гърлото му.
— Димка е много болна — рече пак момчето. — Мама каза да си додеш. Да си идем наедно.
— Ще си идем, Йонко, ще си идем. Още утре ще приберем едно-друго и ще си идем.
Него ден дядо Моско работи малко и надвечер, когато старите му привички се обадиха пак, той се накани да иде към хана.
— Тате — каза Йонко, — да не ходим на кръчмата. Мама тъй заръча…
— Не мога бе, синко, какво да правя. Аз няма да пия много. Ще поседим и ще се върнем.
Но, както винаги, дядо Моско се напи. А драго му беше, че има такъв син, и все за туй приказваше на Са-рандовица.
На връщане той се поспирваше из пътя, залиташе и като махаше срещу сина си ръце и го гледаше със страшни очи, викаше:
— Ка-а-ак! Ти ще ме учиш! Ти ще заповядаш на баща си! Магаре! Да мълчиш!
Дядо Моско все отлагаше заминаването си. Момчето беше кротко, послушно, примири се и започна да помага на баща си. А тъй като дядо Моско, за да разкъртва камъните, си служеше с барут, тия страшни гърмежи забавляваха момчето и то още повече се увличаше в работата си. И двамата, баща и син, наедно работеха, наедно спяха в бараката.
Дните минаваха един след други. Понякога валеше дъжд, отначало с гръмотевица и вятър, после се уталожваше, над полето се носеха мъгли и дъждът валеше ситно и тихо. Навсякъде по бурените и по тревата, по листата и дърветата, сълзяха капки. Скоро пекваше слънце и сега поляните светваха още по- зелени. И друга зеленина се виждаше зад тях — нивите. Но те не бяха светлозелени като тревата, а помрачени, почти синкави, разлюлени като море. Селяните, конто от разни пътища идеха в хана, носеха тоя цвят и тая ширина в очите си. Чуваше се само „Сполай на бога“ и виното се пиеше с големи чаши. Дядо Моско също пиеше и също се радваше на житата. А до него седеше Йонко, с хубаво, изгоряло от слънцето лице, с широко разкрити, плахи очи. Измъчван от срам и разкаяние, дядо Моско почти всяка сутрин казваше:
— Йонко, довечера ще си приберем едно-друго и утре ще си отидем.
Йонко беше свикнал с баща си, решаваше се и да се шегува с него и казваше:
— Ще отидем до хана и ще се върнем.
Един ден Янко пак донесе писмо на дяда Моска. Тоя ден той толкоз се напи, че му прилоша и падна под масата. Сарандовица дръпна настрана момчето, заведе го в къщи и тъй като тя се грижеше за него и го переше, даде му чисти дрехи да се преоблече, нахрани го. После се върна да види дяда Моска. Калмука
