По жицата

Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.

— Ще я видите, чедо, ще я видите — високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш… я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш… и ще оздравееш, чедо, не бой се…

Майката стисна очи и заплака. Високият, едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.

— Хайде със здраве! — викаше след тях Моканина. — Близо е селото. Все по теля, все по теля!

Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. „Бяла лястовичка — мислеше си той. — Има ли я!“ Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:

— Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каруцата.

,

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов, Елина Мирчева или Мартин Митов

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том втори; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7877]

Последна редакция: 2008-05-24 13:00:00