вратата.
— Здрасти, Джил — рече тя сънливо. — Някакви неприятности ли?
— Да. Един мой приятел току-що почина. Искаше ми се да ти кажа. — Подадох й чашка кафе.
Тя кимна. Вечерта имахме среща и новината щеше да обърка програмата. Джули го разбра и леко докосна съзнанието ми.
— Господи! — възкликна тя, като се отдръпна. — Колко… ужасно. Страшно съжалявам, Джил. Срещата отпада, нали?
— Освен ако не искаш и ти да се присъединиш към ритуалното напиване.
Тя поклати глава с категоричен отказ.
— Не го познавах. Няма да е уместно. Пък и ти изцяло ще си потънал в спомените си, Джил. Много от тях са лични. Ще ги изкривиш, като знаеш, че съм там и мога да вляза в тях. Виж, ако Хомър Чандрасехар бе тук, щеше да е друга работа.
— Хубаво щеше да е тук. И той щеше да се напие. Навярно с някое от момичетата на Оуен, ако са му под ръка.
— Знаеш какво чувствам — каза тя.
— Точно каквото и аз.
— Бих искала да ти помогна.
— Винаги го правиш. — Погледнах към часовника. — Кафе-паузата ти май свършва.
— Надзирателят на робите. — Джули хвана ухото ми между палеца и показалеца си. — Представи се добре заради него — пожела тя и се вмъкна в звуконепроницаемата си стая.
Джули винаги бе голяма опора. Не е нужно дори да говори. Стига ми да знам, че е прочела мислите ми, че някой разбира…
В три следобед започнах съвсем сам ритуалното си напиване.
Това е нов обичай, все още необвързан с формалности. Няма определена продължителност. Няма задължителни тостове. Тези, които участват, трябва да са близки приятели на починалия, но броят им не е определен.
Започнах в „Луау“, заведение, обляно в студена синя светлина и с изкуствен водопад. Навън беше три и половина следобед, докато вътре бе вечер на Хавайските острови от преди векове. Локалът вече беше полупълен. Избрах си една ъглова, малко по-просторна от другите маса и набрах кода на грог Луау. Питието бе студено, кафяво на цвят и с прилично съдържание на алкохол. В конусче лед бе пъхната сламка.
Преди четири години, на ритуалното напиване за Кюбс Форсайт през една черна нощ на Церес, бяхме трима. Хубава компания се бяхме събрали: Оуен, аз и вдовицата на третия член на екипажа ни. Гуен Форсайт смяташе, че ние сме виновни за смъртта на съпруга й. Току-що бях излязъл от болницата с липсваща до рамото дясна ръка, за което обвинявах Кюбс, Оуен и самия себе си — всички заедно. Даже Оуен беше мрачен и вглъбен в самоанализи. Не бихме могли да изберем по-лошо трио или по-лоша нощ за него.
Но обичаят го изискваше и ние седяхме там. И тогава, както сега, долових, че търся в личността си раната, която представляваше липсващ член на екипажа, липсващ приятел. Самоанализирах се.
Джилбърт Хамилтън. Син на родители-равнинари, роден през април 2093 г. в Топека, Канзас. Роден с две ръце и без никакъв намек за необичайни умения.
Равнинар: термин на поясарите за земен жител и особено за такъв, който никога не е виждал космоса. Не съм сигурен дали родителите ми някога изобщо са поглеждали звездите. Те управляваха третата по големина ферма в Канзас — двайсет квадратни километра обработваема земя между две широки градски ивици, успоредни на две магистрали. Бяхме градски жители, като всички равнинари, но щом тълпите започнеха да омръзват на мен и братята ми, разполагахме с широките пространства на полята, където можехме да останем сами. Игрище от двайсет квадратни километра, където нищо не ни ограничаваше, освен житата и автоматичните машинарии.
Обичахме да гледаме звездите. От града не можете да видите звездите, светлините ги скриват. Дори в полето не се забелязват около осветения хоризонт. Но точно над главата ви се виждат: черно небе с пръснати из него ярки точици, а понякога и плоска бяла луна.
На двайсет години се отказах от гражданството си в Обединените нации, за да стана поясар. Копнеех за звездите, а правителството на Пояса управлява по-голямата част от Слънчевата система. В скалите й има приказни богатства, богатства, които принадлежат на разпръснатата цивилизация от няколкостотин хиляди поясари, и аз исках също да получа своя дял.
Не беше лесно. В продължение на десет години нямаше да имам право на собствен едноместен кораб. Дотогава щях да работя за други и да се уча как да избягвам грешките, преди да са ме убили. Половината от равнинарите, които се присъединяват към Пояса, умират в космоса още преди да са получили разрешителното си.
Събирах калай на Меркурий и екзотични химикали в атмосферата на Юпитер. Превозвах лед от пръстените на Сатурн и живак от Европа. Една година пилотът ни направи грешката да кацне на нова скала и за малко не се наложи да се приберем у дома. Кюбс Форсайт бе с нас тогава. Той успя да поправи комуникационния лазер и го насочи към Икар, за да извика помощ. Друг път механикът, който се грижеше за поддръжката на нашия кораб, забрави да смени един абсорбер и всички паднахме мъртво пияни от алкохола, образувал се във въздуха ни за дишане. Шест месеца по-късно тримата спипахме механика. Чух, че оживял.
През повечето време бях член на екипаж от трима души. Хората се сменяха постоянно. Когато Оуен Дженисън се присъедини към нас, замести човек, който най-накрая бе получил разрешителното си за едноместен кораб и нямаше търпение да се впусне в лов на скали за собствена сметка. Беше твърде нетърпелив. По-късно научих, че извършил един цял полет и половината от друг.
Оуен бе на моите години, но по-опитен — роден поясар и отгледан като такъв. Сините му очи и русият гребен на какаду бяха поразяващи на фона на тъмния поясарски загар, загар, който свършваше съвсем внезапно там, където пръстенът около врата му спираше пропусканата от шлема интензивна слънчева светлина. Той винаги е бил закръглен, но в условията на свободно падане това бе сякаш е роден с крила. Захванах се да подражавам на начина му на придвижване за най-голямо забавление на Кюбс.
Собствената си грешка направих едва на двайсет и шест.
Използвахме бомби, за да изведем една скала на нова орбита. Работа по договор. Методът е по-стар от термоядрените двигатели, от времето на първоначалното колонизиране на Пояса, но все още е по-евтин и бърз, отколкото да се тегли скалата с кораб на буксир. Поставяте обикновени водородни бомби, малки и чисти, по такъв начин, че всяка следваща експлозия да прави по-дълбок кратера, през който се насочва мощта на следващите взривове.
Бяхме взривили вече четири бомби — четири бели огнени топки, които се пръснаха и изчезнаха при издигането си. Когато избухна петата, висяхме съвсем близо до обратната страна.
Петият взрив разби скалата.
Кюбс постави бомбата. Моята грешка беше, че споделих общата глупост и наместо като разумни хора да отлетим веднага, наблюдавахме и проклинахме, докато ценната, съдържаща кислород скала се превръщаше в почти безполезни отломки. Гледахме как късовете бавно образуваха облак… и в този миг едно стрелнало се парче стигна до нас. Макар и да се движеше прекалено бавно, за да се изпари при удара, то все пак разряза тройната обвивка от кристално желязо, отсече ръката ми под рамото и заби за стената Кюбс Форсайт през сърцето.
Влезе двойка нудисти. Постояха нерешително, докато очите им свикнаха със синия здрач, после с радостни възгласи се присъединиха към групата през две маси. Наблюдавах ги с периферното си зрение и ги слушах с половин ухо, като си мислех колко по-различни бяха равнинарските нудисти от поясарските. Всичките си приличаха. Бяха мускулести, но им липсваха каквито и да било интересни белези, носеха кредитните си карти в еднакви торбички на рамото и бяха обръснати на едни и същи места.
Повечето хора ставаха нудисти в големите бази. Това бе естествена реакция след стегнатите скафандри, които носехме денонощно, докато бяхме сред скалите. Постави някой нормален поясар в среда на облечени с ризи и той ще се присмее на всички. Но само за свое удобство. Намери му добър довод и
