43
След още петнадесет минути телефонът се взриви от дивия вик на «Двадесет и пети»:
— Грязнов! На обекта голяма патърдия, върна се домакинът, «нашият човек» е изчезнал нанякъде, няма го в цялата къща! Открихме маскирана вратичка на оградата откъм реката и скорошни следи от женски токчета по тревата, водят към шосето и пътя за гарата! Последният влак за Москва е минал преди половин час!
«Само това липсва, Ирка да изчезне!»
— Продължавай наблюдението. Двайсет и пети, само че другия път недей да ревеш като заклан!
Грязнов завъртя шайбата и задъхано докладва, сякаш беше пробягал стометрова дистанция:
— Александра Ивановна, Ирина сигурно е потеглила с последния влак за Москва, добре ще е да я чака някой на гарата. Бих го организирал лично аз, но телефонът не млъква!
И наистина — тъкмо затвори, обади се Монахов.
— Вячеслав Иванович, да не чуе дяволът, май го открихме! Местният мотопатрул претърси «Шанхай» в Подлипки. Гаровия квартал. Там в една задънена улица е паркирана кола. Много особена конструкция. Предницата е от фолксваген, а купето е кой знае от какво. В тъмното не се разбира. И цветът май отговаря. Лилаво-сив.
— Дай си координатите. Тръгвам. Без мен не предприемайте нищо! — развълнуван викна Грязнов, тресна слушалката и пак я вдигна, защото телефонът веднага иззвъня:
— Вячеслав, в Подлипки, по железопътната линия. Барака осемнайсет! Вече се свързах с местното управление! — крещеше с всички сили Романова. — Съобщението е лично от Ирина! Там трябва да е Транин с момченцето! Ирина е слязла в Подлипки. Съберете се всички там!
Ирина въртеше педалите към гарата, а вятърът отвяваше сълзите й. «Мръсник си, Транин, мръсник! Трябваше да те халосам с бутилката по главата, докато хъркаше!» От време на време се озърташе назад, където светлееха бараките, и все я беше страх, че сега «Серьожка» ще открие кражбата и за отрицателно време ще я настигне с колелото на приятелката си.
Някъде се чу шум от кола и тя видя как в тъмното зашариха светлини — от фарове? — там, дето беше леговището на Транин. Ако е човекът на Зимарина, загубени са с детето! Веднага ще я открият в нощния град! Но ето, наближават гарата, все трябва да има там някакъв дежурен.
— Дръж се здраво, Кеша! — извика, без да се обръща, и сви вдясно, към града — само тя си знаеше с какви мъки прекоси релсите и траверсите, като си помагаше с крак.
— Ира, много друсаш!
— Сега, сега, още малко търпение, моля ти се!
И двамата вече летяха през гаровия площад, когато силна светлина я блъсна от двете страни, заслепи я, велосипедът с все сила се удари във високия бордюр, Ирина изхвърча от седалката някъде встрани, повлякла и завързания за нея Кеша, извърна се във въздуха — за микроскопична част от секундата, — за да падне по корем, да не затисне детето, успя да почувства някаква твърда преграда на път към земята, усети пареща болка в гърдите и изпадна в безсъзнание.
Веднага дойде на себе си и се опита да се надигне от земята, но нещо я люлееше, а гърдите й се разкъсваха от болка. Разбра, че не е на земята, а лежи на нещо меко, наложи се да отвори очи, но не видя нищо друго освен черен таван, паднал съвсем ниско над нея. Потръпна от догадката си: караха я в кола. Значи е минало време, откакто падна от колелото. И още преди да се беше сетила за Кеша, чу гласа му, заглушаван от шума на мотора:
— Да, чичо Толя, всички ми викате, че ще ме карате при мама, ама само ме возите и возите. Всички ме лъжете, лелята обеща да ми купи тромпет, нищо не ми купи, после чичо Валера ме возеше, возеше…
«Кой е този чичо Толя? Къде ни карат? Кои са тези? Дали „верният приятел“ не се е притекъл на помощ на Транин и двамата да са ни настигнали?»
Ирина безшумно се надигна на лакът: на предната седалка видя широкоплещест мъж с груби черти, той държеше на коленете си Кеша.
— Виж какво, приятелче, я да спиш и стига приказки. Майка ти там си изкара акъла, а ти ще ми тичаш по чуждите лели!
— Ама тя ми обеща златен тромпет! — викна Кеша, склони глава на гърдите на «чичо Толя» и засумтя — заспа.
— Цар е! — каза шофьорът, Ира чу смеха му съвсем близо и — не, не го позна, по-скоро усети, че е свой, вгледа се в лицето му, но в тъмното не можеше да различи чертите му, ала знаеше — по начина, по който отметна глава, когато се засмя, — че е Грязнов.
— Слава — едва можа да промълви, и я разтърсиха сълзи, страх от преживяното, щастие, че най- накрая е със свои и малкият Кеша е на път за вкъщи. Не спря да плаче чак до Москва, докато Грязнов професионално я опипа от главата до краката, но със задължителното условие Саша да не научи, иначе той, Грязнов, ще си го отнесе, макар че, защо да си криви душата, много му е приятно даже, няма предвид пердаха; той, Грязнов, има тапия за фелдшер и прави прегледа на пациентката с пълно основание, може дори да й бабува някой ден, надява се да е скоро. Освен всичко друго вече смее с ръка на сърцето да потвърди, че Ирка си е съвсем окей, бирарията, на която налетяла, пострадала много повече. Всъщност тия адски пилоти Монахов и Горелик я заслепили с фаровете си от двете страни, иначе тя щяла да отпердаши с детето чак до къщи, заслужава медал за тази операция, обаче този медал за какво й е, освен да си го боцне — сеща се къде. По-добре на двамата, на Ирка и Саша, да им дадяха поне двустайно жилище, защото в гарсониера е много трудно да се плодят и множат; но иначе милиционерската работа съвсем го е откъснала от реалната действителност и той днес имал билети за среща в централния дом на литератора с поета емигрант Наум Коржавин, чиято поезия му допадала както по форма, така и по съдържание, достатъчно е да цитира например тоя стих: «Коя гадина събуди Ленин?» — но билетите му изгорели. И когато караха по мъртвешкия «Кутузовски проспект» в посока Матвеевско, Ирка спря да реве и взе дори да й става смешно от монолога на Грязнов, но гледаше да не се смее, защото се боеше, че от този смях ще я избие пък на истерия.
— Знаеш ли какво искам да ми кажеш — вече по-сериозно продължи Грязнов, — как постъпи с Транин? Уби го и го зарови?
— Транин ли? Той е там, в осемнайсета барака… Слава, знаеш ли, откраднах колелото.
— Забрави за колелото, върнато е вече на собственика и за щетите са му платени 50 р. от джоба на старши лейтенант Горелик, който факт той не възнамерява да забрави и ще изиска милицията да му осребри сумата.
Ирина затвори очи. Спомни си: светлините на колата близо до бараката, където хъркаше Транин. Значи не са били момчетата на Грязнов, а «верният приятел» на Валерия Зимарина. Тя започна хаотично да разказва на майора за премеждията си, като прескачаше от вилата на прокурора в Акушинско на леговището на Транин в Подлипки, но Грязнов я разбираше от половин дума, кимаше и почесваше наболата рижава четина по брадичката си.
— Виждате ли, Константин Дмитриевич — каза Борко и прекара гумата на молива по екрана, — номерът, който ми дадохте, е последен. На седми и на деветнайсети ред вместо номерата имаме нули.
Меркулов за първи път през живота си седеше пред компютър. Той внимателно следеше манипулациите на Борко за влизане в програмата на Биляш, както му обясни кагебистът, но всички тези означения само му се мержелееха пред очите и оставаха недостъпни за разума му. Сега се подреди колонка от цифри и той наистина видя накрая номер «2874», който знаеше от Романова. До номера се изписаха букви като от гръцката азбука:
є ? ? ? ? ?
