наричали го малкия Берлин, така че Хуцвалек не се и учудил, че пред къщата е спряла голяма черна лимузина с пречупен кръст. Лени го посрещнала, облечена в тиролска рокля. Бързо почнала да му оправя униформата. Казала му, че в столовата им го чака генерал Копфенпурш, който искал да връчи на героя от фронта Йешке „Железният кръст“ с брилянти.
— В последния момент доктор Мюлер усъвършенствува своя опит. Доведох ви вашите момчета. Можете да изпълните последната заповед на фюрера — казал той, като му закачил новата лента с брилянти, и точно когато Лени не гледала към тях, добавил съвсем тихичко: — Брате…
Значи, той не бил Копфенпурш, а Боровец. Сигурно са получили навреме сведението. Поблагодарил му поне с поглед и грубо се сбогувал с жена му. Но защо не го освободил? Какво щял да прави сега Хуцвалек? Как си представял всичко това? Аптекарят изтичал след него на улицата и почнал да крещи на чешки след потеглящата кола.
— Изчезнете в Берн. Нали само това искахте. В „Железния кръст“ е пъхнат чек — казал му на немски Боровец и си заминал. Хуцвалек останал сам на улицата. Едва по-късно забелязал, че от отсрещния тротоар го поздравяват четиринадесет новобранци от СС, всичките еднакво високи и еднакво пълни, със същите черти като неговите. Те му се усмихвали любезно и услужливо, точно както Хуцвалек посрещал в магазина клиентите си. Били му отвратителни.
Убийците
И когато по-късно те с хуцвалековско старание събирали епруветките в онази лаборатория на смъртта в предградието, когато проверявали барутния и динамит-ния заряд, той им викнал нетърпеливо:
— Пред мене не трябва да се преструвате. Знам, че не сте взвод на Йешке. Вие сте мой собствен взвод. А на мен убийствата са ми противни, мразя нацизма и се боря срещу него, веднага ще преминем на страната на врага! — И в същото време допрял пистолета до гърба на Лени Йешке, за да не може да извика за помощ. Синовете му били объркани и уплашени, безпомощно се спогледали. След малко към него се приближил първият стрелец. Държал в ръката автомат с вдигнат предпазител:
— Не знам за какво говорите, но сте прав, тази акция наистина никак не ни харесва. Да убиваме малки деца. Но ни е обещано, че единствено така ще бъдем включени в специалната команда в Швейцария, където след войната ще действуват отбрани герои на движението…
— Само че аз плюя на Швейцария, плюя на живота си. За мен са важни моите истински деца, които няма да бъдат моя карикатура, които имат възможност да направят по-добър избор в живота от мен, които могат да се поучат от грешките ми, за мен е важен животът на всички…
И в този миг той осъзнал, че съвсем се е променил, откакто разбрал за акцията „Ирод“, че вече не е предишният Хуцвалек, старателният есес-аптекар, пред когото сега стоят четиринадесет негови копия и го заплашват с дулата на четиринадесет автомата. Четвъртият Хуцвалек при крайния прозорец дори бил насочил срещу него леката си картечница. И той разбрал, че трябва да унищожи своя Хуцвалек, да убие този старателен саможив дребен търговец, който заплашва целия град и цялото бъдещо поколение. Не можел да се промени като другите хора с помощта на някакво преживяване, опит, разговор, съвет или с примера на останалите. Трябвало да стреля сам срещу себе си, да се крие от самия себе си, да чупи собствените си глави, сякаш бил някакъв митологичен дракон, докато най-сетне, няколко пъти раняван, стигнал до лоста, който приличал на ключ от електрически часовник. С едно натискане погребал цялата акция „Ирод“. Три дни след това в Прага избухнало въстание.
Кой е доктор Мюлер?
Лекарят млъкна за миг, като ни наблюдаваше.
— Малко невероятна история — казах скептично аз. — Звучи някак си налудничаво…
— Ами че аз миналата година срещнах Хуцвалек в лудницата — отново се усмихна разказвачът. — Или по-правилно в психиатричната болница. Вече няколко пъти беше постъпвал там. След освобождението на Прага го намерили сред някакви руини в предградията. Цели седмици бил в безсъзнание. Вярно, че бил облечен в остатъци от немска униформа, но такива униформи имаха всички членове на революционните гвардии. Предполагало се, че през майските събития е избягал от гестапо от Панкрац7 и е бил ранен. Самият той не говорел много за преживяното и го смятал за невероятно. Често изпадал в безсъзнание, направили му няколко операции на главата и после го лекували за специфични усложнения в Татрите. Върнал се към живота цели петнадесет години след края на войната. Психическите му затруднения започнали чак у дома. Младият Хуцвалек работел в национализираната им аптека и точно бил разследван за кражба, дъщеря му на шестнадесет години избягала в чужбина и не пишела оттам нищо радостно. Но не била в Берн. През следващите седмици аптекарят започнал да напада минувачите по улицата, щом му се сторело, че шалът им е вързан съмнително високо пред лицето или че се прикриват с тъмните си очила.
— Вие сте доктор Мюлер! — крещял той и викал стражата. Разбира се, обикновено откарвали Хуцвалек право в болницата. Ами че той нападнал един бивш фабрикант от Ханспаулка, който наистина се наричал Мюлер, сбил се с ръководителя на местната група на Младежкия съюз в Ходковички, който за негов късмет се наричал Витишка, и почти ослепил един учител по история, който носел тъмни очила заради възпаление на очните ципи и името на когото вече не си спомням.
— Но защо правите това? — попитах го аз. — Защо смятате, че доктор Мюлер се крие сред нас? Как би могъл да продължава експеримента си?
— Погледнете наоколо — каза ми той. — Моето собствено семейство, за което пожертвувах живота си. И момчето, и момичето са като мене, сякаш нищо не се е случило, сякаш между моята и тяхната младост не са загинали милиони хора. Той им отне нашия общ опит. Държат се като негови изроди. Не са се променили, както аз исках. Напразно воювах със самия себе си. Излишно се пожертвувах…
Той говори известно време и после сам започна да се смее нерешително. След няколко дни го изписахме и вече никога не чух за него.
Обобщението
— От посоченото е явно — каза лекарят, — че тогава може би наистина е бил направен някакъв опит с хора, способен да разреши вашия проблем. Та нали в описания случай аптекарят видимо се е променил от изживяното, станал е някак си съвсем друг, нов човек, който стрелял по предишния си облик и който в крайна сметка искал да промени всички заобикалящи го. С това нашата теория би била доказана.
— Какво мислите по въпроса? — не издържах повече аз. Заговорих блондинката, която седеше точно срещу мен. — В какво вярвате вие?
Тя трепна.
— Какво? — и се прозя.
Едва сега разбрах, че през целия път е спала. Тя извади от чантата си малко транзисторче и запали цигара. Наистина беше хубава. Прозвучаха първите тонове. Джаз. Но нищо не ми отговори.
Информация за текста
© Йозеф Несвадба
© 1984 Невена Захариева, превод от чешки
Josef Nesvadba
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007
Публикация:
ЙОЗЕФ НЕСВАДБА
