Йозеф Несвадба
Ангелът на Страшния съд
Съмва се. Сенките се отдръпват, предметите пред мен изведнъж стават резноцветни, а небето — лазурно-синьо, изгрява смъртта. След няколко часа изгряващата звезда ще засияе с бяла светлина, ще се разрасне многократно и като нагорещен живак ще изпълни небесните простори, ще изсуши повърхността на планетата, ще изгори всичко наоколо и накрая ще се слее със своята нажежена планета в единна огромна ясна материя.
Знаех с положителност това, та нали именно то беше причината да долетим тук. На осемнадесетия галактически кръг преди няколко дни бяхме получили съобщение, че в Алфа четири от Каменния остров предстои изригването на променлива звезда. Тъй като учените предполагали, че тази звезда има няколко планети, на които е възможно да съществува живот, получихме нареждане да заминем за там. Бях нетърпелив. Вече дълго време никой от нашата станция не беше летял до някоя Нова. Тези пътувания се смятаха за най-опасни, а аз бях на работа първа година, така че още не бях преживял никакво приключение.
Алфа четири от Каменния остров имаше девет планети. Само три от тях бяха заобиколени от просторна рядка атмосфера, която съдържаше кислород. Изследвахме ги една по една. Най-интересни явления наблюдавахме на третата планета на тази звезда. В по-голямата си част тя беше покрита с вода и затова отначало предположихме, че ще открием разумни същества под тамошните недълбоки морета, както се случва на някои планети. Но още при първите снимки от голяма височина стана ясно, че някои от континентите там са цивилизовани, забелязваха се големи пространства, застроени с жилища, и блокове със земеделски култури. Някои места бяха много гъсто населени, там явно все още се живееше на примитивни градски начала.
Тъй като носехме на туземното население последното съобщение и командирът ни искаше да избегнем всякакъв конфликт или война, направихме опит да се разберем с тях. Съмнително беше, че изобщо ще могат да издържат по някакъв начин на страхотната температура, която щеше да излъчи звездата им. Единствената възможност беше да се преселят другаде, но, както изглежда, цивилизацията им не беше на такъв висок стадий. Впрочем, ако имаха средства, с помощта на които да се преселят на някоя по-далечна планета, сигурно нямаше да чакат нашето предупреждение. Но те явно нямаха такава съвършена техника, защото, въпреки че предавахме на всички вълни по най-простия съобщителен код, никой не отговаряше. Кой знае дали изобщо са открили електричеството! Така че, след като направихме няколко обиколки, не ни оставаше нищо друго, освен да систематизираме материала, който трябваше да предадем на Космическия институт за сравнително изучаване на цивилизациите, да запишем някои данни за галактичната информационна служба, една от референтките на която през целия път ни бавеше с глупавите си въпроси, и да се отправим към самата звезда, за да установим каква е причината да се превърне в Нова, на какво се дължи нейното изригване.
Това именно предизвика нашата катастрофа. Материята на тукашната звезда вече се променяше, температурата й постепенно се покачваше, без ние изобщо да забележим това, и когато включихме двигателите, за да преминем на права траектория, регулаторът ни отказа да работи, връзката се прекъсна и ние заседнахме в пространството на третата планета като мъртъв сателит. На палубата незабавно бе дадена тревога. Бях свикнал с такива положения и първоначално никой от нас не осъзна опасността. Щом регулаторът се е повредил, ще го поправим, та това е проста работа!
— След тридесет часа ще можем да потеглим — самоуверено заяви инженерът, който бе застанал до мен, и внезапно пребледня.
— След тридесет часа ли? — потреперих аз. — След тридесет часа всички планети на тази звезда ще се превърнат в нажежени металически пари. А ние сме техен сателит.
Командирът ни събра в главната съвещателна зала. Разпределяше задачите, даваше нареждания, планираше, всички трябваше да вземат участие в поправката на регулатора.
— Нима не разбирате, че това е излишно? — разкрещях се аз. Всички имаха такъв тържествен, отговорен и делови вид. — Защо да поправяме регулатора, щом след няколко часа той ще се изпари заедно с нас? Защо да правим безполезни неща? — Гласът ми трепереше.
— А какво предлагате вие? — попита ме командирът. — Не ни остава нищо друго, освен да работим както винаги.
— И да чакаме да стане чудо?
— Никой не вярва в чудеса — каза той малко нетърпеливо, като се намръщи. — Но аз смятах, че в училище са ви обяснили как трябва да се държите в критични положения…
— В училище ни уверяваха, че да се пътува с ракети, е съвсем безопасно и че живеем във време, когато нашият разум отдавна е покорил вселената, в ерата на Галактичната общност, когато никой не умира напразно или заради глупостта на началството си.
Аз бях отчаян, обидих го и едва не се разплаках. Не бях навършил още двадесет години, нямах деца, майка ми ме очакваше. Колко непонятен ми изглеждаше фактът, че някога хората са умирали едва на сто и шейсет години! Непонятен и безсмислен. И сега заради някакви глупци…
— Не искам да умра! — извиках аз. — Не искам да умра! — Командирът бащински се приближи към мен и кимна на останалите. Те бързо изтичаха по местата си, сякаш имаше смисъл да се бърза. Не ги разбирах, изглеждаха ми глупци.
— Всичко това беше само проверка, приятелю — рече командирът и насмалко не ме поглади по шлема. — За съжаление вие се провалихте. Ще бъдете прехвърлен на транспортна линия.
— Не е ли вярно? — изплаших се аз. Понякога хората се подлагат на подобни странни изпитания, за да бъдат подбрани за важните задачи само най-способните от тях. — Нима искате да кажете, че тази звезда няма да изригне, няма да се превърне в Нова, че не сме дошли тук, за да спасим цивилизацията, и че всичко това е било само комедия, която сте разиграли заради мен, за да разберете дали съм годен за най- отговорни проучвателни експедиции? — Командирът кимна. Пламнах. — В такъв случай разбирам защо другите са толкова спокойни. Бих искал да зная какво щяха да правят, ако всичко това беше истина и трябваше да умрат. Сигурно щяха да кре-[???]
Извиних се. Съжалявах, че не бях издържал на изпитанието. Командирът ме изпрати на най-трудния участък, трябваше да работя с резервен скафандър на външния похлупак на ракетата самичък, без връзка с останалите.
Зи работеше срещу мен. Отначало ме беше малко срам. Та нали вече отдавна я ухажвах, а сцената, която направих днес, явно ще утежни положението ми. Зи е много строга, лесно съди хората. Ревностно й се усмихвах през дебелите прозрачни изолатори, помагах й в работата и носех вместо нея дреболиите, които тя оставяше в пространството. Тук тежестта беше незначителна, дори ми се струваше, че самичък бих могъл да тласна нашата ракета по начертаната траектория.
Отново ме обзеха съмнения. Ако това е било само, изпитание, защо продължаваме в същия дух? Защо не потеглихме веднага щом се провалих? Исках да попитам Зи, но нямаше връзка. Това ми се удаде едва когато дойде да ни смени следващата двойка. Бяха двама приятели от Черния квадрант, страшни шегаджии, и аз очаквах, че ще, се посмеем, но те грабнаха инструментите ни и мълчаливо се заловиха за работа с такова ожесточение, сякаш зад гърба им беше избухнал пожар. И наистина зад гърба им беше нашата звезда.
— Извинявай, Зи, знам, че сериозно сбърках, държах се ужасно. Като виждам колко са смели другите, просто се срамувам — казах аз в нейната каюта, докато и помагах да си свали защитната маска.
— Аз също се страхувам — рече тихо тя.
Значи, все пак това е истина, командирът ме беше излъгал като малко момче.
— Ще умра ли?
— Всички ще умрем — отвърна Зи.
Ах, тоя лъжец! Идеше ми да се втурна към каютата му. Разиграл ми беше комедия като лекар — на смъртно болен, като герой — на страхливец. Понечих да изтичам при него, но се спрях. Какво ще му кажа? Нали и той ще умре? Защо да го обвинявам? Та той ми е желаел доброто. Хвърлих се в прегръдките на Зи. Още не се бяхме любили с нея, тя никога не позволяваше.
— Сега разбирам защо навремето са употребявали наркотици — казах й аз по-късно, когато лежахме един до друг и слушахме как шуми изкуственият въздух от вентилаторите. — И на мен ми се иска да взема
