Йозеф Несвадба
Римската победа
Заминах за Рим като специалист. Впрочем там самичък се провъзгласих за специалист. Колегата ми Волф си бе счупил крака в планината и изведнъж нашият гимнастически отбор беше останал без лекар. Сетиха се за мене, защото знаеха, че навремето аз самият бях тренирал и бях работил няколко години като спортен лекар. Но преди всичко от следващия ден излизах в отпуск, така че нямаше нужда да освобождават никого от отделението.
— Та това е късмет — казваше директорът на поликлиниката, когато подписваше молбата ми за отпуск. — Вместо за Махово езеро да заминеш за Тиренско море.
Може би ми завиждаше. Аз самият се радвах. Никога не съм бил в Италия. До последния момент не вярвах, че ще замина. Обикновено нямам щастие и вече съм свикнал с това. Очаквах някакво разочарование. Но то дойде едва на първия ден от пътуването. Запознаха ме с Кратки.
— Нали се познавате с нашия олимпийски шампион? — каза със съответното уважение ръководителят на отбора и го сложи да седне между мене и масажиста, като че ли по пътя трябваше да се грижим за него. Веднага разбрах каква е работата. Той явно е бивш шампион, който в последно време не е във форма и затова непрекъснато си измисля най-различни болести и затруднения. Вече е минал трийсетте, но все още не иска да се откаже от състезанията, защото му носят слава и пътувания в чужбина.
— Да не седнете върху аптечката ми — заяви той.
Носеше си собствена аптечка, като че ли предварително не ми се доверяваше. Изпитва ме какво знам за болестите му чак до Ческе Будейовице. При това масажистът му подсказваше. За мой късмет, преди да минем границата, си купи цяла каса дванайсетградусова бира и ни остави на мира чак до Залцбург. Там пък не можеше да заспи и трябваше да му давам сънотворно. Естествено, още в Прага бях разбрал, че няма да прекарам много приятно в Италия и не ме очаква никаква почивка.
Едновременно с шампионата в Рим се откриваше конференция на спортните лекари. Още на следващия ден трябваше да взема участие в нея. Някакъв гърбав испанец говореше за умората на мускулните групи по време на колоездачни състезания. Това ми се стори странно. Нима е възможно всички колеги около мен да следят с такъв интерес един толкова излишен доклад? Дори дискутираха върху него. Мускулната умора беше тяхното есперанто. Отлично се разбираха. Испанецът, италианците, немците, поляците и дори един черен лекар от Лагос. Но аз бях престанал да ги разбирам. През последните години тяхната специалност сериозно се беше променила и развила. Реших още същата вечер да прелистя миналогодишните броеве на „Спортна медицина“, за да не излагам нашия отбор. Трябваше да догоня изоставането в бившата си специалност.
Следобед побързах да отида на друго заседание. Случайно в Рим бе свикан и конгрес по енцефалография. Тя беше моята нова специалност. Сигурно сте виждали в популярните списания снимките на котки или на зайци с микроелектроди, които стърчат на главите им като гъста корона. Стремим се експериментално да проучим дейността на човешкия мозък. Това положително е по-сериозен проблем, отколкото умората на четириглавия мускул по време на колоездачни състезания. При подобна специалност обаче не се излиза често в чужбина. Конгресът по енцефалография беше в Палацо Дориа, а спортните лекари заседаваха точно срещу балкона, от който Мусолини е говорел пред тълпите на Пиаца Венеция. (Той имал два такива балкона и затова римляните го наричали „господин Жулиета“, тъй като устройвал балконски сцени.) Пътувах из Рим с тролейбус. Колекциите във Ватикана не видях, в Римския форум не отидох, а Виа Венето знам само от филмите. Трябваше да участвувам в двата конгреса. Мога да ви опиша подробно римските тролейбуси. Те са почти същите като у нас.
Кратки не искаше да тренира без мен. Липсвала му увереност. А мене не ме били взели в Рим, за да се разхождам. Веднъж, когато дотичах в гимнастическия салон с десет минути закъснение, той дори започна да ми крещи. Отчаяно тренираше. Вече разбрах защо го бяха изпратили на шампионата. Искаха да се провали и да престане да се кара с всекиго в Прага като някоя при-мадона. Започнах да подозирам колегата Волф, че нарочно си е счупил крака.
Един ден преди състезанието открих сред присъствуващите на конгреса по енцефалография Гуен. Тя беше от Манчестър и преди една година на път за Москва се беше отбила в нашата клиника. Веднага ми направи място до себе си. И веднага попита за професора. Само косата й беше малко по-прошарена от миналата година. Гуен също взе участие в дискусиите. Запозната бе с последните изследвания. Цитираше американски трудове. Реших вечерта да прегледам последния брой на „Джърнъл ъф Енцефалографи“ и после я поканих на кафе еспресо. Поиска го леденостудено. Кафе от хладилника. Не ми беше особено вкусно. Седяхме на малките металически столчета пред бистрото, а край нас бързаха хора. С далеч по- голямо въодушевление, отколкото у нас. Крещяха си един на друг „корнуто“, тоест „рогоносец“, и се втурваха към тролейбусите, сякаш се надпреварваха. Може би и те искаха да посещават два конгреса едновременно? Може би в Рим всеки е специалист в две области?
— Знаеш ли колко трябва да прочиташ дневно в нашата специалност? — тъкмо размишляваше върху въпросната тема седналата до мен Гуен. — По десет статии. Около сто страници. При това не броя книгите. Дори тясна специалност като енцефалографията е твърде обемна за един човек. А представи си, че някой поиска да следи цялата медицина. Той би трябвало да притежава специална машина, която да му обработва и класифицира научните информации от цял свят. Те ще са около хиляда на ден. Какво е всъщност състоянието на човешкия мозък при нашата цивилизация? Отговаря ли той на развитието си? На собственото си темпо? Та аз вече почти не чета вестници, не ходя на театър, разведох се с Роби… — Тя ме погледна тъжно през очилата. Беше единственият човек в Рим, с когото можех да си поговоря. Думите й ме трогнаха.
— Стига сме говорили за наука. Хайде следобед да отидем на Виа Апиа, да видим къде е живяла Лолобриджида, а довечера ще купя билети за някой филм, в който участвува тя.
Гуен скочи, като че ли бях извършил светотатство. Кой щял да запише вместо нея доклада на професор Калтенбрух? Какво щяла да каже, като се върне в Манчестър? Там за мястото й се домогвали трима специалисти. Но, разбира се, преди всичко я интересувал трудът на професор Калтенбрух. Много повече, отколкото Виа Апиа или Лолобриджида. Сигурно и аз съм щял да отида на доклада му. Погледнах часовника. Беше доста късно. Кратки тренира вече поне десет минути. Това означава, че през цялото време ругае доктора. А утре започва състезанието. Извиних се на Гуен. Естествено, не се осмелих да й обясня каквото и да било. Тя не би могла да разбере, че съм способен да заменя нашата специалност срещу пътуването до Рим с гимнастиците. Самият аз започвах да се срамувам от това. А по пътя си подготвях какво да кажа на Кратки.
Само че нашият олимпийски шампион не тренираше. Решил утре да не участвува в състезанието. Заради мен. Защото съм осуетил подготовката му. Преметнал кърпата през рамо и си отишъл. Никой от отбора не искаше да говори с мен. Ще се изложим. В Рим очакваха Кратки, защото смятаха, че все още е в добра форма, а в Прага той ще продължава да се оправдава и да им създава трудности, тъй като никой няма да може да докаже, че вече не го бива да се състезава.
Седях в стаята си и се успокоявах с червено вино, от най-евтиното, на което вместо запушалка в гърлото е капнато малко олио, за да не вкисне. На масата се мъдреха двата бюлетина по моите специалности, които всъщност бяха виновни за всичко. „Спортна медицина“ и „Джърнъл ъф Енцефалографи“. Чувствувах се като пословичното магаре, пред което на масата бяха сложени двете купчини сено. Някой почука на вратата. Живеехме в малък хотел близо до Пиаца дел Пополо. Едва преди заминаването ни казаха, че това е бивш публичен дом, приспособен за хотел след излезлия неотдавна закон за закриване на публичните домове. Всичко беше ново, направено от полиестер и боядисано в различни цветове. Разбира се, вратата беше близо до леглото. Влезе масажистът. Побърза да затвори вратата след себе си. Отиде при прозореца и спусна дървената щора срещу слънце. Цялата стая стана тъмна като при тайно съвещание на карбонарите1.
— Искат да отзоват целия отбор. Работата е лоша — прошепна той. Бих му налял вино, но нямах друга чаша освен тая с четката за зъби, а с нея май изобщо не бива да се пие вино. — Казват, че ще се върнем в Прага, За ваша сметка…
— Това решение няма да го потвърди никакъв съд — заявих му аз. — Пък и у нас гимнастиците не са всесилни. Докато съм жив, няма да замина с тях за чужбина…
Той се уплаши:
