Кумикска приказка (Кумикска приказка)

Четиридесетте братяКумикска приказка

Живял някога един човек, който имал четиридесет синове. Веднъж по-големите братя отишли при баща си и казали:

— Намери ни, татко, четиридесет сестри за годеници.

— Стори, както те молят, татко — посъветвал го най-малкият син Малик-Мамед. — Ала когато тръгнете да търсите годеници, гледайте да не спирате за нощувка край град Палас.

— Стар съм вече — отговорил бащата — и ще ми бъде трудно да пътувам. Но какво няма да направи човек за такива юначаги!

И като оставил в къщи Малик-Мамед, потеглил с другите на път. Не се наложило да пътуват дълго. Скоро срещнали един просяк.

— Къде отиваш, бедни човече? — попитал старецът.

— Ох, не ме питай, пътниче! — отвърнал просякът. — Някога бях заможен стопанин, но за беля жена ми роди четиридесет дъщери, а няма с какво да ги храня. И ето ходя с торба и тояга, прося милостиня.

— Тъкмо ти ни трябваш, приятелю! — извикал зарадван бащата.

Отишъл със синовете си в дома на сиромаха, взел четиридесетте му дъщери и весел се запътил с тях към къщи.

Макар че бързали да се приберат с видело, нощта ги заварила на път и трябвало да спрат за нощувка близо до един голям град; пътя към него преграждала една река, която мътно лъщяла на новата месечина.

Сутринта пръв се събудил старецът и гледа: през нощта видели пред себе си не река, а огромния змей Ашдага, и този змей сега се увил на пръстени около бивака им; люспите му бляскали и се преливали на слънцето.

— Беда, деца мои! — заохкал бащата. — Ето ви го град Палас, от който Малик-Мамед ни заръчваше да се пазим!

Така изминал ден, изминал и втори, а надвечер на третия ден, когато всички изнемогвали от глад и жажда старецът рекъл на змея Ашдага:

— Хей, проклетнико, или ни изяж, или ни пусни! Смили се над нас.

— Изпрати ми най-малкия си син и ще ви пусна всичките живи и здрави — отговорил змеят.

Нямало какво да се прави — старецът проводил един от синовете си за Малик-Мамед.

Той стигнал в къщи и заплакал:

— Братче, случи се нещастие! Нощувахме там, където ти не ни даваше. А сега змеят Ашдага ни плени и не иска да ни пусне, докато ти не се явиш при него.

— Нищо, бате, да вървим!

Малик-Мамед оседлал коня си и забързал на помощ.

— Какво искаш от мен, змейо? — попитал Малик-Мамед, когато Ашдага привдигнал края на опашката си и пуснал от плен баща му, всичките му братя и девойките.

— Доведи ми за жена прекрасната дъщеря на шаха на невидимите. Ако не я доведеш, ще те настигна където и да си.

Качил се Малик-Мамед на коня си и тръгнал на път.

Загубил сметката на дните и нощите, докато търсел прекрасната дъщеря на шаха на невидимите; конят му окуцял, самият той се изморил. И изведнъж пред входа на една дълбока клисура момъкът видял един стар вълк, който си почивал, сложил глава на сивите си лапи.

— Къде отиваш, Малик-Мамед? — попитал вълкът с човешки глас.

— Змеят Ашдага ме изпрати да му намеря прекрасната дъщеря на шаха на невидимите.

— Върни се — посъветвал го вълкът. — Това е трудна работа и конят ти е слаб. Набави си добър бегач вместо тази кранта, която се спъва на всяка крачка.

Послушал го Малик-Мамед, помолил вълка да пази коня му и отишъл да си набави добър бегач, а старият вълк стоял на пътя и честно пазил коня му. Когато се върнал, Малик-Мамед го подарил на вълка от благодарност за съвета и вълкът му казал:

— Върви все напред и никъде не се отклонявай. На другия край на клисурата, от която ще се измъкнеш след два месеца път, е царството на невидимите… Пожелавам ти сполука!… Отбий ми се на гости, когато се връщаш.

Два месеца ли пътувал Малик-Мамед, или повече, не зная, но като излязъл от клисурата, видял един бързоход момък, който доял сърна, както тичала.

— Ама че си пъргав и ти! — похвалил го Малик-Мамед.

— Това е нищо! — отговорил Бързоходеца. — Ти си къде по-пъргав от мен, щом си се съгласил да тръгнеш за прекрасната дъщеря на шаха на невидимите.

— А ти познаваш ли ме?

— Как да не те познавам! — извикал Бързоходеца. — Отдавна слушам за теб и искам да ти бъда другар.

Тръгнали двамата, а малко по-късно видели един великан, който къртел грамадни камъни от една скала и ги хвърлял в клисурата.

— Ама че си силен и ти! — завидял му малко Малик-Мамед.

— Това е нищо! — отговорил Скалокъртача. — Ти си по-силен от всички, личи си, щом си се решил да тръгнеш за прекрасната дъщеря на шаха на невидимите.

— А ти нима ме познаваш?

— Как да не те познавам! — обидил се Скалокъртача. — Познавам те и смятам да ти стана другар.

Тримата поели напред, а след малко срещнали един шишко, който се забавлявал, като изпивал на една глътка цяла река, а сетне я изплювал обратно.

— Ама че си ловък и ти! — възхитил се Малик-Мамед.

— Какво съм аз! Виж ти си много ловък, щом си се осмелил да тръгнеш за прекрасната дъщеря на шаха на невидимите.

— Излиза, че и ти ме познаваш.

— Как да не те познавам! — разсърдил се Водогълтача. — На, стоя тук, чакам те, за да те помоля да ме приемеш за другар.

И четиримата се запътили към шаха на невидимите.

— Какво искате? — запитал ги страшният шах на невидимите.

— Искаме да отведем дъщеря ти — отговорил Малик-Мамед.

— Ето каква била работата! — усмихнал се шахът на невидимите. — Е какво пък, ще изпълните три мои заповеди — и ще ви дам дъщеря си. Не ги ли изпълните — ще ви убия и четиримата!

И той им заповядал за начало да пренощуват в една желязна колиба, откъдето още никой не бил излизал жив.

— Не бързайте, приятели — казал Водогълтача и на една глътка пресушил близката река. А после влезли в желязната колиба и слугите на шаха на невидимите ги заключили с голям катинар.

През нощта шахът на невидимите заповядал да запалят под пода на колибата огън и да го подклаждат, докато гостите се опекат на железния под като в тиган.

Посред нощ приятелите внезапно почувствували, че им става много горещо, и се разтревожили, но Водогълтача само се засмял и започнал да изплюва по малко от водата, която изпил вечерта.

В колибата станало прохладно и приятелите сладко заспали и спали до сутринта. Сутринта слугите на шаха на невидимите отворили желязната врата и видели, че Малик-Мамед и другарите му са живи, здрави и преспокойно спят до гърлото във вода. Това никак не се харесало на шаха на невидимите и той казал на Малик-Мамед:

— Добре! Сега ти с една куца бабичка, която съм прибрал по милост, трябва да идеш в гората да ми донесеш мляко от сърна. Ама гледай: ако тя се върне по-рано от теб, жив няма да останеш!

Той измамил Малик-Мамед, като казал, че бабичката е куца: бабичката тичала като вятър.

Тук се намесил Бързоходеца:

— Бъди спокоен! — казал той на Малик-Мамед. — Аз ще свърша тази работа.

И те хукнали към гората, ала когато Бързоходеца едва започнал да дои първата коза, бабичката вече се