най-известни романа на Хаузхолд са „Престъпник“ (1939) и „Наблюдател в сянка“ (1960), вторият от които се разказва за един англичанин — наемен убиец, който дебне Хитлер в навечерието на Втората световна война.
По-късно прочетох въпросните книги и открих известна прилика с моя разказ. Силата на прозата на Хаузхолд се криеше в описанието на страха от неизвестното. Колкото по-изплашени и уязвими бяха героите, толкова повече се идентифицирах с тях. Отново онзи пор в съзнанието ми.
Невежеството ми относно творчеството на Джофри Хаузхолд показваше отново колко ограничен съм бил. До този момент не бях чел нито съспенси, нито каквато и да е друга популярна литература. Желанието ми да стана писател беше плод на възхищението ми от сценария на Стърлинг Силифант за телевизионния сериал „Шосе 66“, който вървеше на екрана през периода 1960–1964 година. Разказваше се за двама младежи, които пътуват с кола през Съединените щати, водени от желанието да опознаят Америка и самите себе си. Силифант комбинираше действието с размисли. Но в стремежа си да му подражавам, аз бях наблегнал повече на размислите, отколкото на действието. След като бях изучавал литература години наред в колежа, до такава степен бях повлиян от Хоторн, Мелвил, Фокнър и други класически автори, че разказите ми бяха банални и подражателни, и то в буквалния смисъл на думата. Нищо повече. Затова реших да прочета колкото се може повече популярни романи, като започна с Хаузхолд — щом възнамерявах да пиша истории с напрегнато действие, щеше да е най-добре първо да се запозная с творчеството на авторите на съспенси, за да избегна всякаква случайна прилика с произведенията им.
Двамата с Клас с изненада открихме, че докато сме обсъждали тези въпроси в кафенето, са изминали три часа. Беше станало седем и трябваше да се прибирам за вечеря, но писателят ми предложи да отидем в апартамента му, където щял да ме запознае със съпругата си и щели сме да можем да продължим разговора. След като месеци наред се бях опитвал да привлека вниманието му, неочакваната покана ме развълнува. Обадих се на жена си и й обясних набързо създалата се ситуация. После придружих Клас до дома му, където разговорът ни стана още по-задълбочен и по-оживен.
Събеседникът ми твърдеше, че най-добрата проза била плод на натрапчивото желание на автора да предаде на читателите собствените си ужасяващи преживявания. Понякога спомените за тези преживявания били толкова дълбоко погребани в съзнанието на писателя, че той самият не си давал сметка откъде произтича това желание. Но съзнателно или не, самоанализирането на психиката му правело творбите на автора уникални — защото психологическите последици от преживяната травма били специфични за всяка личност. Разликата между лошите и добрите писатели била тази, че лошите били мотивирани да пишат заради пари и собственото си его, докато добрите го вършели просто защото изпитвали непреодолима нужда да го правят, защото нямали друг избор, защото нещо (порът) измъчвало въображението им и нарастващото напрежение трябвало да намери отдушник. Фантазиите посред бял ден често били резултат от това напрежение, един вид спонтанни съобщения от подсъзнанието, намеци, че има истории, които искат да бъдат разказани.
А какво тормозеше моето въображение? Според Клас това щяло да си проличи от прозата ми. И наистина. Като отправя поглед към миналото, с изненада откривам нещата, които ме бяха измъчвали, описани завоалирано в творбите ми: че баща ми бе умрял малко след като съм се родил; че бе убит във Втората световна война; че майка ми бе принудена от финансови съображения да ме остави за известно време в сиропиталище; че никога не можах да бъда стопроцентово сигурен дали жената, която ме взе оттам, бе истинската ми майка; че постоянно усещах липсата на баща; че за да се преборя със страха си от насилието, бях принуден да се присъединя към улична банда… Мога да продължа, но все пак мисля, че не е разумно да се изправям открито пред травмите на психиката си, защото мога да изгубя натрапчивото желание да пиша за тях.
Ето такива неща обсъждахме с Клас, след като отидохме в апартамента му. Времето отново измина неусетно и с изненада констатирахме, че е станало десет часът. Заинтригувана от нашия разговор, съпругата му Фрума, която също бе участвала в него, ме покани да остана на късна вечеря. Ядохме телешко задушено и разговаряхме до полунощ. После почистихме масата и Клас разпръсна върху нея страниците на моя разказ. Започна да анализира текста изречение по изречение, като ми обясняваше защо този художествен похват бил подходящ, а онзи — не, показваше ми как да опиша по друг начин дадена сцена или как да направя по-раздвижени диалога и структурата на творбата, дискутираше темпа на повествованието, учеше ме как да предам усещане за действие на описанията.
Най-накрая той стигна до финалното изречение на последната страница, обобщи бележките си, подаде ми разказа и каза:
— Това е всичко, на което мога да те науча.
Нощното небе, което се виждаше през прозореца зад гърба му, беше започнало да просветлява. Запяха птици. Скоро щеше да се зазори. Бях изгубил представа за времето, омагьосан от познанията на Клас. Сега, когато дискусията беше свършила, усетих умора. Благодарих му и си тръгнах, но въпреки че бях изморен, когато се озовах на улицата, преливах от въодушевление. Спомням си всичко съвсем ясно, защото през онази нощ разбрах, че от мен ще излезе писател.
Какво стана с „Ловецът“? Разказът така и не бе публикуван. От списанията, на които го предложих, ми отговориха, че бил твърде тягостен (въпреки че днес вероятно ще бъдат на друго мнение). Опитвах в продължение на година. Едно списание забави отговора си толкова дълго, че се обнадеждих, но един ден получих разказа си обратно — смачкан, оръфан, с петна от кафе, — придружен от бележка, която ме информираше, че списанието било фалирало и някой намерил ръкописа ми, захвърлен в едно чекмедже. Това не ме обезсърчи, но най-накрая зарязах „Ловецът“, защото вече бях започнал да пиша нов разказ. Всъщност роман. За бивш командос, ветеран от войната във Виетнам, въвлечен в смъртоносен дуел с шерифа на едно градче, който пък е бивш морски пехотинец и ветеран от войната в Корея. Основната тема в романа бе бездната, която разделяше поколенията. Разглеждах разликите между петдесетте и шейсетте години, между Корея и Виетнам, между ястребите и гълъбите и проблема за програмирането на мозъците. Нарекох го „Първа кръв“. Посветих го на Филип Клас и на литературния му псевдоним Уилям Тен, защото както великодушният учител, така и даровитият белетрист, обединени в една личност, бяха помогнали за създаването му. Изпратих романа на Джофри Хаузхолд. Той ми отговори с учтиво писмо, че действието било твърде напрегнато.
„Ловецът“ не е включен в този сборник. Въпросният разказ има голяма стойност за мен, но не смятам, че е достатъчно добър — това е творба на един начинаещ писател. А и някои читатели могат погрешно да решат, че е повлиян от романа „Избавление“, въпреки че е написан преди него. Ето защо предпочитам да го запазя за себе си. Но мисля, че разказите, които са включени тук по реда на написването им, са издържали проверката на времето. Тези мрачни, пълни с напрежение истории са съвсем различни от международните ми трилъри. В тях няма да откриете шпиони и световна интрига. Ще откриете смразяващи емоции — страх и тръпка. Порът продължава да се мята из моята психика. Това са някои от неговите дири.
Информация за текста
© 1999 Дейвид Морел
© 2001 Иван Атанасов, превод от английски
David Morrell
Introduction (to Black Evening), 1999
Издание:
Дейвид Морел. Черна вечер
ИК „Хермес“, 2001
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15872]
Последна редакция: 2010-04-10 11:00:00
