усмихнато благородно лице, къса прошарена коса и великодушен характер. В негово лице видях бащата, който никога не бях познавал. Накрая, сякаш за да се затвори кръгът, той взе романа ми „Братството на розата“, занесе го в Ен Би Си и им предложи да направят мини сериал по него. През 1989 г., когато сериалът бе излъчен след шампионата за Суперкупата — най-гледаното телевизионно предаване, — изпитах благоговение, щом прочетох финалните надписи и отново видях магическите думи — продуцент: Стърлинг Силифант.
Скоро след това Стърлинг ми каза, че в едно от предишните си съществувания е живял в Тайланд и сега възнамерява да се върне „у дома“. Той разпродаде вещите си в Бевърли Хилс и се премести в Банкок, където се радваше на лукса да пише каквото си иска без други крайни срокове, освен тези, които сам си поставяше. Често обсъждахме идеята да му отида на гости, но многобройните ни ангажименти все ни пречеха да я осъществим. Единствената ми връзка с него бяха честите факсове. Съжалението е ужасно чувство. Малко след осем часа сутринта на 26 април 1996 г. (никога няма да забравя тази дата, както и датата, на която излъчиха първия епизод на „Шосе 66“), закусвах и слушах новините по Националното радио, когато говорителят съобщи: „Сценаристът Стърлинг Силифант, носител на наградата на Академията, тази сутрин почина на седемдесет и осем годишна възраст от рак на простатата“. Хапката заседна в гърлото ми. Бяха минали два дни от рождения ми ден. Човекът, когото възприемах като мой баща, си беше отишъл.
Стърлинг беше най-трудолюбивият писател, който някога съм срещал. Веднъж, след като му бяха извадили два мъдреца сутринта, той не мръдна от пишещата си машина до обяд. Работеше почти всеки ден и спазваше с религиозен фанатизъм крайните срокове. Легендарно плодовит и бърз, той се страхуваше да покаже пълния списък на своите творби, защото бе сигурен, че никой няма да повярва, че човек може да напише толкова много. Аз никога не съм бил плодовит или бърз, но възхитен от най-добрите му творби — динамичните му телевизионни сценарии бяха находчиви, неустоими и дълбоко съдържателни, например „В разгара на нощта“, да не говорим за „Голият град“, — винаги съм се опитвал да следвам примера му.
И така моят първи контакт с Холивуд беше положителен. Обърканото момче от улицата, което се пристрасти към киното като към противоотрова срещу мрака в живота си, откри, че мечтите, които пораждаха филмите, могат, макар и с много труд, да бъдат реализирани. Ала мнозина, които са се сблъсквали с Холивуд, са имали напълно противоположни преживявания. Твърде често към писателите са се отнасяли с безразличие, а в най-лошия случай и със злобно презрение. Те са притискани до стената, мамени и нагло лъгани. Има режисьори, които не могат да си представят, че биха могли да проявят любезност към някой, когото не трябва да впечатлят. Тяхната неспособност да контактуват с другите стига до социопатия. Аз никога не съм имал подобни проблеми във връзка с филмите, заснети по мои творби, но определено съм се сблъсквал с такива при други обстоятелства, и то толкова често, че в крайна сметка реших да опиша как се съсипват мечти в Холивуд. Това е последната част от моята трилогия за парадоксите на амбицията и тъмната страна на успеха.
Започнахме с вестникарчето. После продължихме с младия футболист. Сега ще се срещнем с един възрастен, който ще ни разкаже за разбитите сърца във филмовия бизнес. Не съм осъвременил финансовите измерения в този разказ. След двестата милиона долара бюджет на „Титаник“, с изумление си спомням колко евтино можеше някога да се заснеме филм. Следващата ми творба спечели Световната награда за фентъзи като най-добра новела за 1985 година.
