първите съмнения, които чуваме относно духа: и както са поместени, като случайно хрумване, те не ни убеждават, а звучат по-скоро като самооправдание. Защото, ако Шекспир искаше да представи тези съмнения като по-съществени, той можеше много лесно да загатне за тях по-рано, а не да ги вмъкне сега като допълнителен аргумент за едно взето вече решение. Но веднъж появили се, тези съмнения добиват за Хамлет грамадно значение — нали чрез тях досегашното му бездействие е напълно оправдано. И когато те се разсейват — а ние като зрители не сме се съмнявали, че те са съвсем неоснователни, — Хамлет е извън себе си поради успеха си и в същото състояние на нервна възбуденост както след срещата с призрака. А всъщност това не е никакъв успех: на краля той е разкрил картите си до една, а царедворците, които са посветени в тайната, могат да видят в тази пиеса за убиването на някакъв крал от племенника му само една дръзка закана срещу техния законен господар. И все пак в този момент на общ смут за Хамлет се открива една последна възможност да изпълни задачата си — а той я пропуща. Подбудите му не са непонятни за тогавашните схващания, макар че придават на делото му по-скоро характер на лично отмъщение, отколкото на справедливо наказание: важното обаче е, че Шекспир не пропуска да подчертае колко са излишни Хамлетовите задръжки, тъй като кралят сам признава, че молитвата му няма да бъде чута от бога. С това Хамлет се предава в ръцете на своя враг. В момент на възбуда той намира сили да действува, но — както винаги — прибързано; той можеше да знае, че кралят не е имал време да го изпревари, за да се скрие зад гоблените. Все пак и плановете на краля пропадат и Хамлет успява да изпрати бившите си приятели на сигурна смърт — дали с право или не, остава открит въпрос. Самият Хамлет е уверен в тяхната виновност, но възклицанието на Хорацио — а той играе ролята на обективен коментатор — звучи по-скоро като упрек: „Но що за крал е този?“ Розенкранц и Гилденстерн, както и Полоний, винаги са привличали гнева на критиците, които ги гледат с мнителните очи на Хамлет. Но мнителността е характерна за неговото състояние, това се изтъква и от Тимоти Брайт, от когото Шекспир е заимствувал и някои други черти на своя герой: например саркастичния му смях. Обективно погледнато, всичко, което двамата приятели са вършили, е било с цел да се помогне на един душевноболен: а за да го смятат за такъв, е виновен самият Хамлет. Въпросът за тяхната вина остава всъщност неразрешен и това е характерно за Шекспировия диалектичен метод. Той отбягва да облича всичко в просто бяло и черно и да дава категорични преценки — оттам донякъде иде и голямата му сила, с която успява да предава сложността и противоречивостта на самия живот. Тъкмо поради това, че Хамлет, при всичките си добри намерения, е причината за страданията на много невинни жертви и че противниците му са въвлечени в злото, без да го усетят, че нещата не са представени като геометрична теорема, а у нас самите се създава известен конфликт и вътрешно напрежение, емоционалната сила е много по-голяма. Неминуемо симпатизираме на Хамлет, но ако се идентифицираме напълно с него, губим много от дълбочината на трагедията. Хамлет загива, защото не намира си ли да излезе на открита борба със злото и защото се опитва сам да изпълни една присъда, която трябваше да бъде изпълнена от обществото. С това не се изказва никакъв упрек против него — напротив, той се издига в очите ни, но се обяснява защо се примиряваме с неговата смърт накрая и я чувствуваме като неизбежна. Трагическата вина тук е нещо напълно независимо от моралната: при Макбет двете понятия съвпадат, при Хамлет, както при Антигона, те са противоположни: и обикновено тъкмо при такива случаи трагизмът е най-дълбок. При останалите фигури на драмата трагическата вина е примесена и с морална вина; но те загиват не толкова защото са вършили зло, а защото не са могли да познаят злото и са станали негови оръдия. Само Лаерт и, разбира се, Клавдий загиват напълно заслужено.
При Хамлет трагическата вина не е така проста, както при Антигена, защото се намесва и неговата мудност. А тази по-голяма сложност е много характерна за Шекспир. Дори бихме могли да кажем, че той набляга по-силно именно на меланхолията. От нея Хамлет се освобождава едва след най-силния си пристъп над гроба на Офелия. Тази сцена представлява един почти традиционен реквизит на трагедията на отмъщението. Смята се, че меланхоликът не може да понася гледката на чужда скръб и трябва винаги да доказва, че неговите страдания са най-големи. Илюстрации на това схващане се срещат в много други трагедии на времето. Колко дълбока е била всъщност любовта на Хамлет към Офелия, е пак въпрос, който остава открит. Бихме могли да кажем, че една истинска, дълбока любов би предпазила героя от обобщението: „О, слабост, твойто име е жена“ в първия му монолог. Тук във всеки случай Хамлет е напълно извън себе си и не може да се смята отговорен за думите си. Сетне той се извинява на Лаерт, като се оправдава със своята „болест“; и трябва да му вярваме не само защото няма друго обяснение за непристойното му държане, но и защото би бил мерзавец, ако избягваше чрез лъжа отговорността за постъпката си. Но с този последен пристъп той се освобождава от своята болест. Часовете му са отмерени вече, но отсега до смъртта си той се показва с ведър и бодър дух, спокоен и мъжествен. Това е сега истинският Хамлет, когото Офелия бе описала. И той, макар и смъртно ранен, успява да изпълни присъдата над узурпатора и да „сложи в ред разглобения си век“.
С това, разбира се, сме екипирали само скелета на трагедията — една най-обикновена трагедия на отмъщението, напълно отговаряща на тогавашната театрална традиция. Това, което я отличава от всички други такива трагедии, е плътта и кръвта, с които Шекспир е покрил тези сухи кости, и животът, който им е вдъхнал. В образа на меланхоличния герой от горната скица няма много нещо, което би могло да ни трогва или плени. Но Хамлет ни трогва, защото виждаме и чувствуваме как се терзае от тази немощ, която не може да проумее, и защото всеки негов стих ни убеждава в силата на болката му; защото ни показва колко прекрасен може да бъде човекът и как страда от това, че тези прекрасни заложби не се осъществяват, защото чувствуваме — действително чувствуваме заедно с него — цялото му разочарование. Той ни пленява, защото зад меланхолика чувствуваме все истинския Хамлет, който блясва за кратко време, за да отстъпи пак място на мрачния си двойник. Той е притворен, но може да бъде общителен и да се шегува с хората, той е груб и циничен, но може да бъде много мил и искрено да се измъчва от мисълта, че без да иска, е засегнал някого. Той е и умен. Като всеки меланхолик Хамлет размишлява, но неговите мисли са дълбоки и придават на цялата трагедия една необикновена дълбочина. Нищо, че много от мъдростите му са заимствувани от Монтен и други мислители, в съвършената форма, в която ги пресъздава Шекспир, те прозвучават, сякаш произнесени за първи път. И когато влиза в словесен двубой с някого, той го зашеметява с бистрия си ум, репликите му блестят като остри саби, които играят около главата на противника. Тайната на Хамлет е тайната на живота, с който Шекспир го е надарил и с който той надживява сухите и остарели теории, служещи за основа на неговия характер. Това е тайната преди всичко на Шекспировата поезия.
Информация за текста
© 1985 Марко Минков
Сканиране, разпознаване и последна редакция: NomaD, 10 декември 2007 г.
Публикация:
Уилям Шекспир
Хамлет
Издателство „Отечество“, 1985
Валери Петров, преводач
Под редакцията на проф. Марко Минков
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4532]
Последна редакция: 2007-12-11 09:00:00
