изнесоха оскъдните му мебели и ги подредиха отвън на тротоара. След което изнесоха и самия Кеслър, въпреки че се наложи да избият вратата на банята, тъй като старецът се беше заключил вътре. Хванали здраво ръцете и мършавите крака на стареца, двамата помощници го понесоха ритащ и стенещ по стълбището. На улицата го сложиха да седне върху един стол сред вехториите си. Горе съдия-из пълни телят заключи вратата с катинар, доставен от Игнейс, подписа някакъв документ, който връчи на жената на домоуправителя, след което той и помощниците му се качиха на един автомобил и си заминаха.
Кеслър седеше върху разглобения стол на тротоара. Валеше и дъждът скоро премина в суграшица, а той все още седеше там. Минувачите заобикаляха купчината му. Гледаха Кеслър, а Кеслър гледаше в нищото. Не носеше нито шапка, нито палто, снегът се сипеше върху него и той постепенно заприличваше на част от лишеното му от владение движимо имущество. Не след дълго се зададе сбръчканата :италианка от най- горния етаж с двама от синовете си, всеки натоварен с претъпкана пазарска чанта. Като позна Кеслър, седнал сред мебелите си, тя запищя. Пищеше на италиански в лицето му, въпреки че той не й обръщаше никакво внимание. Стоеше съсухрена на площадката пред блока и размахваше тънките си ръце, а увисналата й уста ядовито се гърчеше. Синовете й се опитаха да я успокоят, но тя продължи да пищи. Показаха се няколко съседа да видят кой вдига врявата. Накрая двамата сина, неспособни да измислят нещо друго, оставиха на земята пазарските си чанти, вдигнаха Кеслър от стола му и го понесоха нагоре по стълбите. Хофман, другият Кеслъров съсед, изпили с помощта на малка триъгълна пила катинара и Кеслър беше внесен в апартамента, от чието владение беше лишен. Игнейс крещеше на всички, като ги наричаше с мръсни имена, но тримата мъже слязоха долу и качиха столовете на Кеслър, счупената маса, долапа и стария му железен креват. Струпаха всички мебели в спалнята. Кеслър седна на ръба на кревата и зарида. Малко по-късно, след като старата италианка донесе супена чиния с врели макарони, подправени с доматен сос и настърган кашкавал, всички си тръгнаха.
Игнейс се обади на Грубър, Собственикът ядеше и храната се втвърди на бучки в гърлото му.
— Ще ги изхвърля всичките, копелета недни — изкрещя той.
Сложи си шапката, качи се на колата си и подкара през лапавицата към блока. През цялото време мислеше за грижите си: високите цени на ремонтите, трудно беше да се поддържа къщата, може би някой ден щеше да се срути. Беше чел за подобни неща. Изведнъж фасадата на някоя къща се отделя от останалата й част и се разбива като вълна на улицата. Грубър проклинаше стареца, задето го вдигна от вечеря. Когато стигна до къщата, грабна Игнейсовите ключове и се изкачи по изкривеното стълбище. Игнейс се опита да го последва, но Грубър му каза да си стои в дупката, че дяволите ще го вземат. Но Игнейс използва удобен случай и без да го види собственикът, се прокрадна след него. Грубър завъртя ключа и влезе в тъмния Кеслъров апартамент. Завъртя електрическия ключ и видя стареца да седи отпуснато на ръба на кревата. На пода в нозете му имаше чиния с втвърдени макарони.
— Какво търсиш тук? — изтрещя Грубър. Старецът седеше неподвижно.
— Не знаеш ли, че е противозаконно? Влизаш в чужди владения и нарушаваш закона. Отговаряй!
Кеслър остана безмълвен.
Грубър попи челото си с голяма пожълтяла носна кърпа.
— Слушай, приятелче, ще си създадеш ужасни неприятности. Ако те хванат тук, може да се озовеш и в затвора. За добро те съветвам.
За негова изненада Кеслър го погледна с мокри, преливащи от сълзи очи.
— Какво съм ви сторил? — горчиво се разрида той. — Кой изхвърля от къщата си човек, който е живял там десет години и си плаща наема всеки месец навреме? Какво съм сторил, кажете ми? Кой причинява болка на човека без причина? Вие Хитлер ли сте или евреин? — през цялото време се блъскаше в гърдите с юмрук.
Грубър си свали шапката. Слушаше внимателно, като в началото не знаеше какво да каже, но после отговори:
— Слушай, Кеслър, нямам нищо лично против тебе. Аз съм собственикът на тази къща и тя се разпада. Плащам сметки до небето. Когато наемателите не са грижливи, трябва да напуснат. Ти си нехаен и се караш с домоуправителя ми, така че трябва да напуснеш. Тръгни си утре сутринта, и повече няма да говорим. Но ако не опразниш апартамента, ще бъдеш отново изхвърлен. Ще се обадя на съдия-изпълнителя.
— Г-н Грубър — каза Кеслър, — няма да си отида. Ако искате, убийте ме, но няма да си отида.
Игнейс побягна от вратата, тъй като Грубър си тръгна вбесен. На следващата сутрин, след неспокойна нощ, изпълнена с тревоги, собственикът потегли с автомобила си към канцеларията на съдия-изпълнителя. По пътя се отби в една сладкарница, да си купи цигари и там реши да говори още веднъж с Кеслър. Беше му хрумнала мисълта да предложи на стареца квартира в държавен блок.
Подкара към къщата и почука на вратата на Игнейс..
— Старчето още ли е горе?
— Не знам дали е горе, г-н Грубър — домоуправителят беше притеснен.
— Какво значи не знам?
— Не съм го виждал да излиза. Преди малко погледнах през ключалката, но нищо не се мърда.
— - Че защо не отключи с твоя ключ?
— Беше ме страх — нервно отвърна Игнейс.
— От какво се боиш?
Игнейс не пожела да каже.
Страх се надигна и у Грубър, но той не го показа. Грабна ключовете и се заизкачва умислено по стълбите, като от време на време вземаше по Две стъпала.
На почукването му не отговори никой. Докато отключваше, изби го обилна пот.
Старецът беше там, жив, седнал без обувки на пода в спалнята.
— Слушай, Кеслър — каза собственикът облекчено, макар че главата му бучеше- — Имам една идея. Ако направиш каквото ти казвам, край на мъките ти.
Той обясни предложението си на Кеслър, но сортировачът на яйца не го слушаше. Очите му бяха сведени, а тялото му бавно се накланяше настрани. Докато Грубър приказваше, старецът мислеше за онова, което бе префучало през съзнанието му докато седеше долу на тротоара под падалия сняг. Беше премислил окаяния си живот, спомни си как, още млад, си заряза семейството, напусна жена си и трите си невинни дечица, без дори да се опита по някакъв начин да ги осигури, без в течение на толкова много години — бог да му е на помощ — да се помъчи поне веднъж да разбере живи ли са, не са ли, Как е възможно в един толкова кратък живот човек да направи толкова много злини? Тази мисъл го покруси и, спомнил цялото си минало, той застена и задра с нокти плътта си.
Грубър се изплаши от размерите на Кеслъровото страдание. Може би трябва да му позволи да остане, помисли си той. После, докато наблюдаваше стареца, осъзна, че свит на пода, той сякаш оплакваше мъртвец. Седеше там, побелял от пости и се поклащаше напред-назад, а от брадата му беше останала само сянката й.
Нещо тук не бе наред — Грубър се постара да си обясни какво, но цялата работа му се стори потискаща. Усети, че трябва да избяга навън, да се махне, но се видя да пада, да се търкаля пет етажа надолу, изстена пред разбития образ на самия себе си, проснат в края на стълбището. Само че се намираше все още тук, в спалнята на Кеслър, и слушаше как старецът се моли. Някой е мъртъв, промърмори Грубър. Предположи, че Кеслър е получил лоши известия, но инстинктивно знаеше, че не е така. После със страшна сила го озари мисълта, че оплаквачът оплаква него самия: той беше мъртвецът.
Това го потресе. Потеше се жестоко и почувства в себе си огромна концентрирана тежест, която си проправяше път нагоре, за да пръсне главата му. В продължение на цяла минута очакваше да получи удар, но чувството мъчително премина и той остана като смачкан.
Когато след малко се огледа из стаята, тя бе чиста, обляна в дневна светлина и уханна. Тогава Грубър изпита непоносими угризения за начина, по който се беше отнесъл към стареца. С вик на срам издърпа чаршафа от кревата на Кеслър, уви го около себе си, отпусна се на пода и се превърна в оплаквач.
Информация за текста
© Бърнард Меламъд
