ухаещите самуни. Прилепи око до процепа на пещта: печаха се, всички се печаха.
Когато се изправи лице в лице с Беси, го изби пот, толкова гореща, че за миг онемя.
Кобоцки се гърчеше върху табуретката.
— Беси — каза хлебарят най-сетне, — това е старият ми приятел. Тя кимна строго. Кобоцки повдигна шапката си.
— Майка му — Бог да я благослови — ми е давала неведнъж чиния топла супа. Освен това, когато дойдох в тази страна, години наред се храних на трапезата му. Жена му е чудесен човек — Дора — някой ден ще се запознаеш с нея.. .
Кобоцки тихо изстена.
— А защо още не съм се запознала с нея? — запита Беси, след десет години все още завиждаща на привилегиите на първата съпруга.
— Ще се запознаеш.
— А защо не съм?
— Лийб... — умоляваше Кобоцки.
— Защото аз самият не съм я виждал от петнайсет години — призна Лийб.
— А защо не си? — запита тя язвително.
Лийб помълча:
— Грешка.
Кобоцки се извърна.
— Вината е моя — каза Лийб.
— Защото никога никъде не ходиш — изстреля Беси. — Защото вечно живееш в магазина. Защото за теб не означава нищо да имаш приятели.
Лийб тържествено се съгласи.
— Сега тя е болна — съобщи той. — Лекарят трябва да я оперира, Това ще струва двеста долара, Обещах на Кобоцки. –,
Беси изпищя.
С шапка в ръка Кобоцки се смъкна от табуретката.
Като притискаше длан към гърдите си, Беси повдигна лакът към очите си. Олюляваше се. И двамата се спуснаха да я подхванат, но тя не падна. Кобоцки отстъпи бързо към табуретката, а Лийб се върна при мивката.
С лице, наподобяващо вътрешността на самун, Беси тихо заговори на посетителя.
— Съжалявам жена ви, но ние не можем да ви помогнем. Извинете, г-н Кобоцки, но ние сме бедни хора, нямаме толкова пари.
— Грешка — изкрещя Лийб вбесен. — Беси пристъпи към полицата и издърпа една кутия със сметки. Изтърси съдържанието й на масата, листчетата се разхвърчаха навсякъде.
— Сметки — извика тя. Кобоцки се прегърби.
— Беси, имаме в банката ... — Не...
— Видях влоговата книжка.
— И какво че си спестил няколко долара, имаш ли застраховка за живот? Той не отговори.
— Можеш ли да я направиш? — подигра му се тя.
Входната врата се затръшна. Затръшваше се често. Магазинът беше претъпкан с клиенти, които надигнаха вой за хляб. Беси се понесе тромаво навън, за да ги обслужи... Отзад раменете се размърдаха. Коботски закопча с кокалестите си ръце палтото.
— Седни — въздъхна хлебарят.
— Лийб, извинявай ...
Кобоцки седна, лицето му бе осветено от тъга.
Когато Беси най-сетне се отърва от тълпата, Лийб влезе в магазина. Говореше й тихо, почти шепнешком и тя също отговаряше тихо, въпреки че една минута беше достатъчна, за да започнат нова кавга.
Кобоцки се смъкна от табуретката. Отиде при мивката, намокри половината от носната си кърпа и я положи върху сухите си очи. Сгъна влажната носна кърпа, пъхна я в джоба на палтото си, след което извади малко джобно ножче и започна да си подрязва ноктите.
Когато влезе в магазина, Лийб увещаваше Беси, изреждаше горчивите часове на труд, вечната робия. И сега, когато имаше някоя и друга спестена пара, за какво да живее, ако не може да я подели със скъпия си приятел? Но Беси му беше обърнала гръб.
— Моля ви — каза Кобоцки. — Не се карайте. Отивам си.
Лийб се взря в него с ожесточение. Беси продължи да стои с извърната глава.
— Да — въздъхна Кобоцки. — Парите исках за Дора, но тя не е болна, Лийб, тя умря.
— Ай — изплака Лийб и закърши ръце. Беси обърна лицето си към посетителя, пребледняла.
— Не сега — говореше от сърце, — а преди пет години.
Лийб изстена.
— Парите ми трябват за надгробна плоча. Досега няма. Идната неделя стават пет години от смъртта й и всяка година и обещавам: „Дора, тази година ще ти сложа плоча“ и всяка година не я слагам.
Гробът за негов вечен позор лежал непокрит пред очите на всички. Отдавна бил платил петдесет долара за плоча с името й, изсечено с ясни букви, но така и не успял да събере остатъка от парите. Ако не едно, налагало се да направи друго с тях: първо операция, на втората година не можел да работи, окован отново от артрита си, на третата овдовялата му сестра загубила единствения си син и с малкото, което припечелвал, трябвало да я издържа, на четвъртата циреи го извадили от строя и той се срамувал да се покаже на улицата. Тази година поне работел, но само колкото да яде и спи, така че Дора продължавала да лежи без плоча и сигурно някой ден, когато отиде отново на гробищата, няма да може да намери гроба й.
От очите на хлебаря бликнаха сълзи. Един поглед върху лицето на Беси — странната отпуснатост на шията и раменете — му подсказа, че и тя се е трогнала. Ох, беше спечелил. Сега ще каже „да“, ще даде парите и ще седнат всички на масата да хапнат заедно.
Но Беси, макар и ридаеща, поклати глава и преди да отгатнат какво, тя вече довършваше историята на своите злочестини: как те дошли, когато била малко момиченце и повлекли баща и по снега без обувки, изстрелите разпръснали косовете от дърветата, а снегът подгизнал от кръв, как, след като била омъжена само една година, мъжът й, мил и благ човек, образован счетоводител-рядкост по онези времена и по онези места -умрял от тиф във Варшава, и как тя, изоставена на мъката си, години по-късно намерила убежище в дома на един по-голям брат в Германия, който пожертвал своите възможности, за да я изпрати преди войната в Америка, а самият той загинал с жена си и дъщеря си в една от Хитлеровите камери.
— Така дойдох в Америка и срещнах тук един беден хлебар, един беден човек, който през целия си живот е бил беден, без стотинка и без радост, и се омъжих за него, един бог знае защо. И с тези две ръце, като работех ден и нощ, успях да му създам малка търговия н сега, след дванайсет години, печелим горе- долу прехраната си. Но Лийб не е здрав човек, очите му освен това се нуждаят от операция, и това съвсем не е всичко. Представете си, да не дава господ, че умре, какво ще правя сам-сама? Къде ще се дяна, къде, и кой ще се погрижи за мен, ако нямам нищо?
Хлебарят, който беше слушал често тази история, дъвчеше, докато слушаше, къшей хляб.
Когато тя свърши, той захвърли кората от един самун. В края на историята Кобоцки си запуши ушите с ръце.
С очи, от които се лееха сълзи, Беси вдигна глава и подозрително започна да души въздуха. После изведнъж изпищя, втурна се към задната част на магазина и с вик дръпна вратичката на пещта. Плисна я облак пушек. Самуните бяха като тухли — черни, овъглени трупове.
Кобоцки и хлебарят се прегърнаха и въздъхнаха над загубената си младост. Целунаха се уста в уста и се разделиха завинаги.
Информация за текста
© Бърнард Меламъд
