— Някакви интересни хрумвания за онова там, боцмане? — попита д’Аверк.
Боцманът поклати глава и се обърна към Хоукмун.
— Сър, хората заявиха, че каквото и да се случи, ще са с вас. Готови са дори да умрат, ако заповядате.
— Май ги е обхванало мрачното настроение — засмя се д’Аверк. — Е, кой може да ги вини?
— Кой наистина, сър? — Кръгло лице на боцмана изглеждаше посиняло от отчаяние. — Да наредя ли да вдигнем платна, сър?
— По-добре, отколкото да чакаме това нещо да се доближи съвсем — рече Хоукмун. — Дайте заповед да вдигнат платната, боцмане.
Боцманът побърза да изпълни заповедта. Извика на хората си и те се изкатериха по мачтите и се заеха с въжетата. След малко всички платна бяха разпънати и корабът отначало неохотно, със скърцане потегли към странните облаци, напомнящи сиви скали.
Ала щом ги доближиха, облаците се завъртяха във вихър, сякаш пробудени от невидима сила. Вътре в тях се появиха нови, по-тъмни оттенъци, и до ушите им достигна далечен и отпърво приглушен вой. Моряците едва се сдържаха да не изпаднат в паника, много от тях се бяха вкопчили в такелажа и се озъртаха уплашено. Хоукмун присви тревожно очи и погледна напред.
И внезапно стената изчезна!
Хоукмун възкликна от изненада.
От всички страни ги заобикаляше спокойно море, съвсем същото, като през първите дни от пътуването им. Моряците нададоха радостни възгласи, ала Хоукмун забеляза, че лицето на д’Аверк е мрачно. Хоукмун също чувстваше, че опасността не ги е подминала, и остана на мостика, стиснал с ръце парапета.
И изведнъж от морето се появи огромно чудовище.
Радостните викове на екипажа в миг се превърнаха в ужасени писъци.
Още няколко чудовища изникнаха край кораба. Имаха гигантски змийски глави със зинали, изпълнени с остри зъби пасти; водата се стичаше с грохот от люспестите им шии, а в блестящите им очи гореше неистова и заплашителна омраза.
Последва оглушителен грохот и едно от гигантските чудовища се издигна във въздуха над тях.
— Свършено е с нас, Хоукмун — произнесе с философско спокойствие д’Аверк и извади сабята си. — Жалко, че не можах да зърна за последен път Медния замък, нито да целуна жената, на която отдадох сърцето си.
Хоукмун почти не го чу. Беше изпълнен с горчивина, защото вече не се съмняваше, че тук, толкова далеч от всичко, за което милееше, му предстои да срещне своята кончина и че никой никога няма да узнае къде и как e загинал…
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ОРЛАНД ФАНК
Сенките на гигантските морски чудовища прелитаха над палубата, а шумът от крилата им караше въздуха да трепти. Хоукмун гледаше с хладно равнодушие как едно от чудовищата се носи, раззинало паст, право към малкия платноход. Дукът знаеше, че краят му е близо. Ала неочаквано чудовището литна отново нагоре, като пътем отхапа върха на мачтата.
Напрегнал всички мускули, изпънат като струна, Дориан Хоукмун оголи Меча на зората, оръжието, което нито един смъртен освен него не можеше да притежава. Знаеше, че дори това свръхестествено творение ще бъде абсолютно безполезно срещу ужасяващите създания на океанските дълбини, знаеше също, че ще е достатъчно само да нанесат няколко удара с опашките си но корпуса и корабът щеше да потъне като камък право към дъното.
Платноходът се люшна от вятъра, вдигнат от огромните крила. Из въздуха се разнесе отвратителна смрад.
Д’Аверк направи гнуслива физиономия.
— Защо не ни нападат? Да не са решили първо да си поиграят с нас?
— Така изглежда — процеди през зъби Хоукмун. — Може би им доставя удоволствие да ни гледат как треперим, преди да ни унищожат.
Следващия път, когато огромната сянка легна върху тях, д’Аверк подскочи и замахна със сабята, ала чудовището промени рязко посоката си и мина встрани от палубата. Д’Аверк сбърчи устни.
— Уф! Само как смърди! Въздухът взе да става вреден за болнавите ми дробове.
Междувременно чудовищата започнаха да удрят по корпуса с гигантските си люспести криле. Хоукмун и д’Аверк се люшнаха и вкопчиха ръце в парапета, за да не се преметнат зад борда.
— Намислили са да преобърнат кораба! — извика учудено д’Аверк. — Искат да ни хвърлят сред вълните!
Загледан мрачно в ужасните чудовища, Хоукмун не отговори. Корабът се наклони застрашително, завъртя се, а чудовищата се издигнаха високо в небето и се събраха, сякаш за да обсъдят по-нататъшните си действия. Хоукмун се опитваше да открие в очите им някакъв проблясък на разум, ала не намираше дори намек за начеваща интелигентност.
В това време чудовищата направиха широк завой, озоваха се зад кърмата и се обърнаха с муцуни към тях.
Платната неочаквано се издуха до скъсване и д’Аверк изненадано възкликна:
— Значи това са намислили! Насочват кораба в посоката, в която искат да поемем! Това е невероятно!
— Ясно е, че отново ще плаваме към Амарек — рече Хоукмун, докато се надигаше от палубата. — Чудя се…
— Кое е любимото им ястие ли? — извика д’Аверк. — Едва ли си падат по ароматни късчета като нас! Току-виж сме развалили вонята в устата им! Пфуй!
Хоукмун се усмихна, въпреки че опасността все още не беше отминала.
Моряците бяха слезли при греблата и с разширени от ужас очи следяха действията на чудовищата.
— Нищо чудно гнездото им да е някъде в тази посока — предположи Хоукмун. — Може малките им да обичат прясно месце, още топло.
Д’Аверк го погледна обидено.
— Ама и ти ги говориш едни, приятелю! Никак не си тактичен…
Хоукмун се засмя поразвеселен.
— Но пък ако гнездото е на суша, ще имаме макар и малка възможност да се побъхтим с тях — продължи той. — В открито море шансовете ни за оцеляване са никакви.
— Какъв непоправим оптимист си, Дориан…
Близо час странните хвъркати чудовища издуваха платната на кораба, който се носеше с невероятна скорост по вълните. По едно време Хоукмун посочи напред, без да казва нищо.
— Остров! — извика д’Аверк. — Прав беше в предположенията си.
Всъщност това беше по-скоро лишен от растителност къс скала, чиито брегове се издигаха стръмно нагоре, сякаш увенчаваха върха на скрита в океанските дълбини планина.
Ала Хоукмун веднага долови новата опасност.
— Скали! Насочваме се право към тях! Екипаж! Всички по местата си! Кормчия… — Още не довършил, Хоукмун се завтече към щурвала, сграбчи го и го завъртя отчаяно, опитвайки се да отклони носещия се право към зъберите кораб.
Д’Аверк присъедини усилията си към неговите. Островът растеше пред очите им с всеки изминат миг и шумът на прибоя ставаше оглушителен — като ударите на съдбата!
Носът на кораба се завъртя лениво встрани от скалите, върху палубата се изсипа фонтан ситни пръски. Но тъкмо когато вече смятаха, че са се измъкнали, отдолу се разнесе ужасен раздиращ звук, който бързо прерасна в трясък от трошащи се дъски, и те осъзнаха, че корабът се е натъкнал на подводни скали, отворили пробой-на под ватерлинията.
— Всеки да се спасява както може! — извика Хоукмун и изтича при перилата. Д’Аверк го последва. Корабът се разтърси, сякаш внезапно беше оживял, и всички на палубата бяха запратени безмилостно към перилата. Целите натъртени и охлузени, ала иначе невредими, Хоукмун и д’Аверк скочиха чевръсто на крака,
