Досети се, че не са представени и тъй като наоколо нямаше кой друг да свърши тази работа както е редно, затова плахо реши сама да се представи:
— Елизабет Камерън.
Той се поклони подигравателно:
— Госпожице Камерън.
И тъй като нямаше друг избор, тя го подкани:
— А вие сте…
— Иън Торнтън.
— Приятно ми е, господин Торнтън — подаде ръка тя, както бе прието.
Този жест ненадейно го предизвика да се усмихне, една ленива, вълнуваща, чаровна усмивка и да отвърне по единствения възможен начин — да й подаде и той ръка.
— Приятно ми е — отговори, но тонът му бе доста ироничен.
Елизабет вече съжаляваше, че бе разрешила да я увлекат в тази интрига, и се чудеше отчаяно каква тема за разговор да предложи, над което обикновено си блъскаха главите влюбените в нея ухажори, за да я задържат в компанията си. А както всеки знае, темата трябваше да бъде изискана според добрия тон и Елизабет с облекчение реши, че е намерила изход. Посочи с ветрилото си към храсталаците, където се мярнаха приятелките й и каза:
— Младата дама с розова рокля беше госпожица Валери Джеймисън, а с жълтата беше госпожица Джорджина Грейнджър. — Той не показа, че тези имена му говорят нещо, и тя услужливо продължи да обяснява: — Госпожица Джеймисън е дъщеря на лорд и лейди Джеймисън.
Пой все така безизразно я гледаше и Елизабет допълни доста унило: — Става въпрос за Джеймисънови от Хартфордшир. Досетихте се… графът и графинята.
— Нима? — попита той снизходително, като очевидно се забавляваше.
— Да, наистина — избъбри Елизабет с растящо притесните. — А госпожица Грейнджър е дъщеря на Грейнджърови от Уилтшир — барон и баронеса Грейнджър.
— Нима? — с присмехулно учудване отговори той.
Тогава внезапно си спомни какво бяха говорили момичетата за съмнителния му произход и примря от срам поради глупостите, които издрънка за титулувани особи, които навярно го презират. Дланите й се навлажниха от притеснение колко необмислено е постъпила и ожесточено взе да си вее с ветрилото.
— Ние… всички ние сме тук заради сезона — съвсем потисната добави тя.
Внезапно в кехлибарените му равнодушни очи проблесна сърдечност и когато я заговори, си пролича, че се забавлява:
— И как е, радвате ли се?
— Да, много. — На Елизабет й олекна, че той все пак прояви някакъв интерес. — Госпожица Грейнджър, която оттук не можете да видите, е много хубава, с очарователни маниери. Поклонниците й са безброй.
— Предполагам, всичките са с титли.
Елизабет осъзна, че отново постъпва нетактично, тъй като той сигурно копнее за титлата, която му е била отказана, прехапа устни и кимна много смутена.
— Опасявам се, че е така — нямаше как да не признае тя съвсем угнетена, когато за нейна най-голяма изненада той се засмя — ленива, блестяща усмивка, която произведе неочакван ефект върху чертите на лицето му, а също и върху нейната нервна система. Сърцето й заблъска и тя рязко се изправи с чувството на необяснима тревога.
— Госпожица Джеймисън също е прелестна — подхвана тя отново неуверено усмихната темата за своите приятелки.
— И колко са съперниците за ръката й?
Най-накрая Елизабет разбра, че той се шегува и непочтителното му отношение към най-съществените за повечето хора ценности я изненада и същевременно предизвика у нея тихичко тържество.
— От достоверен източник зная — отговори тя, като се опитваше да влезе в насмешливия му тон, — че рекорден брой обожатели се надпреварват за госпожица Джеймисън пред нейния папа.
Погледът му се оживи и развесели, тя го погледна по същия начин и усети лекота. Нервността и напрежението й се изпариха. Съвсем неочаквано се почувства свободна, като че ли бяха стари приятели, споделящи тайно едно и също дръзко мнение, но докато той се осмеляваше да изрази своето, тя все още се стараеше да не разкрива нейното.
— А вие?
— Какво искате да знаете за мен?
— Колко предложения получихте?
Тя тихичко и чаровно се изсмя и поклати глава. Да му разказва гордо за завоеванията на своите приятелки бе допустимо, но да се перчи със своите, минаваше всички граници на благоприличието и той го знаеше, Елизабет бе сигурна.
— А този въпрос — с шеговита строгост го смъмри тя — е недопустим от ваша страна.
— Моля за извинение — каза той и придружи извинението си с лек ироничен поклон и едва сдържан смях.
В градината съвсем притъмня и Елизабет реши, че е крайно време да се върне в къщата, но никак не й се искаше да се откъсне от вълшебството на лятната нощ. Загледа се в нощното небе, където заблещукаха звездите.
— Това е любимият ми час — тихичко вметна тя. После плахо погледна към него, за да разбере дали не се е отегчил, но той също наблюдаваше небето, като че ли с интерес.
Тя потърси Голямата мечка и я откри.
— Погледнете — посочи към най-ярката звезда. — Това е Венера. Дали пък не беше Юпитер? Никога не съм съвсем сигурна.
— Юпитер е. А по-отгоре е Голямата мечка.
Елизабет се подсмихна и го погледна иронично.
— За вас, както и за всеки друг може да е Голямата мечка, но на мен всички съзвездия ми изглеждат като големи разпръснати групи звезди. През пролетта лесно намирам Касиопея, но не защото ми прилича на лъв, а през есента — Голямата мечка, но сега те се намират в Стрелец и целият този хаос е извън възможностите ми да го разбера. Вярвате ли, че там някъде има човешки същества?
Той се обърна към нея и я погледна приятно изненадан.
— А вие какво мислите?
— Вярвам, че има. Всъщност струва ми се прекалено самонадеяно да приемаме, че на всичките тези милиони звезди и планети ние сме единствените разумни същества. Също така ми се струва прекалено самонадеяна някогашната вяра, че земята е център на вселената и че небесните тела се въртят около нея. А хората още не са се отблагодарили на Галилей, че опроверга една заблуда. Представете си само какво означава да си изправен пред Инквизицията и да бъдеш принуден да се отречеш от онова, което за теб е абсолютната истина и при това да можеш безпогрешно да я докажеш.
— Откога младите дами — дебютантки изучават астрономия? — заинтересува се той, а Елизабет направи крачка към пейката, за да си вземе чашата с вино.
— Имах на разположение много години, за да чета — отвърна тя чистосърдечно. И без да забележи напрегнатия му от любопитство поглед, взе чашата си и се обърна към него.
— Трябва незабавно да се прибера и да се преоблека. — Той кимна мълчаливо и Елизабет си тръгна, направи крачка, но промени решението си, подвоуми се, но си спомни за облога на своите приятелки и колко много разчитаха те на нея.
— Имам една глупава молба… искам да ви помоля за една услуга — каза неуверено, като се молеше на него също да му е приятно внезапното запознанство. Погледна го плахо усмихната в загадъчните очи и промълви: — Дали бихте могли… по причини, които не мога да споделя… — Тя се обърка и гласът й заглъхна.
— Каква услуга?
Елизабет събра смелост и попита:
— Бихте ли ме поканили на танц тази вечер?
Той не изглеждаше нито шокиран, нито поласкан от тази неприлична молба и тя се взря в стиснатите му