време да се прережат телеграфните линии с Рийз Сити.
— Видях как Банлън регулираше клапана за парата в Рийз Сити… — бавно произнесе Клеърмонт.
— Вероятно е отпускал болта вместо да го затяга. Не мога да докажа също така, че прекалено рано спря влака, за да зарежда с гориво, та да даде възможност да се постави експлозив при свръзката на първия войнишки вагон, изчислен да избухне близо до върха на най-стръмното изкачване в планините. Сега вече лесно можем да се досетим защо никой не скочи, нито някой се опита да спре вагоните. Когато ги вдигнем от урвата, отсега мога да ви гарантирам, че вратите ще се окажат заключени от външната страна, а спирачът убит.
— Нарочно? — прошепна Марика. — Всички онези хора са били убити?
Четири изстрела проехтяха един след друг, последвани незабавно от свистящи рикошети, докато куршумите се удряха в желязната конструкция на кабината, след което се изгубиха в мрака и снега. Колкото и да беше невероятно, нито един рикошет не попадна във вътрешността на кабината.
— Долу! — извика Дийкин и всички се хвърлиха на пода — всички освен Банлън. Неговият живот и без това висеше на косъм. Като по чудо в ръката му мигом се появи половинметров гаечен ключ, изви се в убийствена дъга и халоса просналия се по лице Рафърти по главата.
Сетне Банлън изтръгна пушката от вече безжизнените ръце на войника и се извъртя рязко.
— Не мърдайте! — нареди на Клеърмонт, който бе насочил пистолета си към другия край на товарния вагон. — А ти — само опитай! — Това се отнасяше за Дийкин, чийто пистолет все още бе затъкнат в колана. И двамата не шавнаха.
— Внимателно оставете оръжието си на пода. Те се подчиниха.
— Изправете се. Ръцете високо вдигнати. Тримата станаха, Дийкин и Клеърмонт с вдигнати ръце. Банлън се обърна към Марика:
— Чухте какво казах.
Тя обаче не чуваше. Взираше се с невярващи очи в убития Рафърти. Нямаше съмнение, че е мъртъв. Банлън леко помръдна пушката.
— Последна възможност, госпожице.
Като насън тя бавно вдигна ръце. Банлън прехвърли вниманието си върху Дийкин, а Марика все тъй плавно протегна едната си ръка към висящата отгоре газена лампа. Дийкин забеляза крадливото и движение, но с нищо не го показа. Ръката и се обви около лампата.
— Не ми е ясно с каква цел си домъкнал тези бели чаршафи — продължи Банлън, — но ще свършат чудесна работа. Покачи се върху онзи куп дърва и размахай единия. Хайде.
Марика вдигна лампата, ръката и замахна рязко напред. С ъгълчето на окото си Банлън зърна летящата към него размазана светлина. Извъртя се рязко встрани, но беше твърде късно, за да попречи на лампата да го улучи в лицето. Не изпусна пушката, но изгуби за две секунди равновесие — предостатъчно време за човек като Дийкин. Той се метна стръвно с главата напред и уцели машиниста в средата на корема. Пушката издрънча на пода, а Банлън залитна назад и се цапардоса със зашеметяваща сила в бойлера. Дийкин се метна след него като едра котка, улови го за гърлото и фрасна главата му два пъти в металното скеле.
Лицето на Дийкин вече не беше безизразно. Докато погледът му се местеше, за миг спря на трупа на войничето и в очите му проблясна почти нечовешка ожесточеност. Марика за пръв път го изгледа със страх. Той обаче прехвърли вниманието си върху Банлън, който след последните два удара можеше и да е мъртъв, но това ни най-малко не занимаваше Дийкин. Главата на машиниста отново издрънча в метала, костта на тила му за малко да се разтроши. Дийкин го вдигна високо, направи две крачки и го метна през вратата на кабината навън в нощта.
Пиърс и О’Брайън с пистолети в ръце се намираха върху предната платформа на първия вагон. Внезапно погледите и на двамата се отместиха рязко встрани — времето им стигна, колкото да разпознаят преобръщащото се тяло на Банлън, преди то да изчезне в мрака. Спогледаха се стреснато и на бърза ръка влязоха във вагона.
В кабината на локомотива жестокостта, изписана по лицето на Дийкин, отново се смени с обичайната непроницаемост.
— Хайде, кажете си го — обърна се към Марика. — Порицайте ме, че не трябваше да постъпвам така.
— Защо пък не? — разумно отвърна тя. — Сам казахте, че нищо не може да се докаже.
За втори път през тази нощ лицето на Дийкин смени израза си. Зяпна я учудено. След което бавно произнесе:
— Може би си приличаме много повече, отколкото предполагате.
Тя се усмихна мило.
— Откъде знаете какво предполагам?
В офицерския салон О’Брайън, Пиърс, Хенри и губернаторът се бяха събрали, както личеше, на военен съвет. Това се отнасяше по-скоро за първите трима. Губернаторът с препълнена чаша уиски в ръка беше вперил поглед в запалената печка. По лицето му бе изписано пълно отчаяние.
— Това е ужасно — простена глухо той. — Ужасно! С мен е свършено. О, Господи!
О’Брайън злобно просъска:
— Не ви се виждаше толкова ужасно, когато разбрах що за стока сте — че сте фалшифицирали изборите и сте изразходвали цяло състояние за подкупи, само и само да станете губернатор, и ви предложих да се присъедините към мен и Нейтън. Не беше ужасно, когато сам предложихте Нейтън като най-добрия — по вашите думи — агент и лично го назначихте за надзирател на индианските резервати. Не беше ужасно, когато поискахте и настояхте да получите половината от всичко, което припечелихме. Ще повърна, като ви слушам, господин губернатор Феърчайлд!
— Да, ама и през ум не ми мина, че ще бъда замесен в нещо подобно — скръбно промърмори губернаторът. — Всички тези убийства… Как може един честен човек да живее със спокойна съвест след всичко това? — Той не обърна внимание, нито дори чу възклицанието на О’Брайън, който явно не вярваше на ушите си. — Не ми казахте, че племенницата ми е нужна като заложница в случай, че възникнат усложнения с баща и. Не ми казахте…
— Ако знаехте само какво ми иде да ви кажа! — произнесе Пиърс натъртено. — Но сега трябва да мисля за друго.
— Нали сте хора на действието — опита да бъде саркастичен Феърчайлд, но успя само да прозвучи още по-потиснато. — Защо тогава не направите нещо?
О’Брайън го изгледа презрително.
— Какво да направим, глупако? Видя ли барикадата от дърва, която са издигнали в дъното на товарния вагон? С топ не можем да я разбием, а те в това време вероятно надничат през някоя дупчица с пистолети в ръце, готови да надупчат първия от нас, който си покаже носа през вратата. От два метра — додаде мрачно — малко вероятно е да не улучат.
— Ами кой ви кара да ги нападате фронтално? Идете в дъното на вагона, покачете се на покрива и оттам ги атакувайте. По този начин ще бъдете над тях и всеки в товарния вагон ще бъде на мушката ви.
О’Брайън се позамисли, после рече:
— Може и да не сте чак такъв глупак.
Докато Дийкин изучаваше контролното табло на локомотива, Клеърмонт подклаждаше огъня в пещта, а Марика — седнала върху купчина дърва и наметната с брезентово платнище, за да се предпази от снега — не откъсваше поглед от вратата на първия вагон през стратегическа дупка в барикадата от дърва. Клеърмонт затвори вратата на пещта и се изправи.
— Значи, казвате, че е Пиърс?
— Да — рече Дийкин, — Пиърс. От доста време е в списъка на заподозрените. Вярно, че дълго време е бил това, за което все още се представя, но преди шест години е минал на противниковата страна. За света обаче той си остава човекът на Чичо Сам, който бащински се грижи за индианските резервати. Бащински! Уиски и оръжие!
