тъкача, който беше изтъкал тази врата. Трябваше да си спомни да му каже колко добре се е справил. Надяваше се да бъде способна да го направи. Достатъчно мислене по въпроса. Разбира се, че щеше да бъде способна да го направи. Та не бяха ли изчезнали Уейровете? Знаейки, че са отишли напред във времето, знаейки как да се върне обратно и да ги доведе, очевидно тя щеше да успее да се върне и да ги води. Беше много просто, и само тя и Рамот можеха да го направят. Защото го бяха направили вече.

Тя отново се разсмя нервно и пое няколко дълбоки, треперещи вдишвания.

— Всичко е наред, моя златна любов — мърмореше тя. — Имаш отправната точка. Знаеш къде искам да отида. Вземи ме между, Рамот, между четиристотин Оборота.

Студът беше страховит, още по-пронизващ, отколкото тя си беше представяла. И въпреки това той не беше физически студ. Това беше осъзнаването на отсъствието на всичко. Няма светлина. Няма звук. Няма допир. Докато те планираха все по-дълго и по-дълго в това нищо, Лесса беше залята от пълна паника, която заплашваше да завладее разума й. Тя знаеше, че седи на шията на Рамот, но не можеше да усети голямото животно под бедрата си, под дланите си. Тя се опита несъзнателно да извика и отвори уста… нищо… никакъв звук в ушите й. Дори не усещаше дланите, които знаеше, че е вдигнала към бузите си.

Тук съм, чу тя Рамот да казва в ума й. Заедно сме. И това успокояване беше всичко, което я пазеше от загуба на разума през тази ужасяваща безкрайност от непреминаващо, безвременно нищо.

Някой беше запазил достатъчно здрав разум, за да повика Робинтън. Водачът на менестрелите намери Ф’лар седнал на масата със смъртнобледо лице и очи, втренчени в празното леговище. Влизането и спокойният глас на менестрела измъкнаха Ф’лар от шокираното състояние. Той отпрати останалите с прибързано махване на ръка.

— Няма я вече. Тя се е опитала да се върне четиристотин Оборота назад — каза Ф’лар с напрегнат, твърд глас.

Главният менестрел се отпусна на стола срещу Водача на Уейра.

— Тя отнесе драперията в Руата — продължи Ф’лар със същия задавен глас. — Казах й за връщанията на Ф’нор. Казах й колко опасно е това. Тя не спори особено дълго, и помислих, че пътуването между времената може да я е изплашило, ако изобщо нещо може да изплаши Лесса. — Той удари масата с безчувствен юмрук. — Трябваше да я заподозра. Когато мисли, че е права, тя не спира да обмисли и обсъди нещата. Тя просто действува!

— Но тя не е глупава — напомни му бавно Робинтън. — Никога не би прескачала между времена без да има отправна точка. Би ли го направила?

— „Изчезнали някъде напред“ — това е единствената отправна точка, която имаме!

— Изчакай един момент — предупреди го Робинтън и щракна с пръсти. — Предишната нощ, когато тя разглеждаше драперията, беше особено заинтересувана от вратата на Хранилището. Спомняш ли си, обсъждаше я с Литол.

Ф’лар вече беше на средата на пътя навън.

— Идвай, човече, трябва да стигнем до Руата.

Литол запали всички светилници в Хранилището, за да могат Ф’лар и Робинтън да разгледат драперията добре.

— Тя прекара целия следобяд просто да я гледа — каза Надзирателят, клатейки глава. — Сигурни ли сте, че е опитала този невероятен скок?

— Трябва да го е направила. Мнемет не може да чуе нито намек за нея или Рамот откъдето и да е. А казва, че улавя ехо от Кант, който е на много Обороти оттук, и на Южния континент. — Ф’лар закрачи отстрани до драперията. — Какво може да има в тази врата, Литол? Мисли, човече!

— Почти същата е както сега, само дето прагът не е извит и ги няма вътрешния двор и Кулата…

— Това е то. В името на Първото Яйце, колко просто е всичко. Зург казваше, че тази драперия е стара. Лесса трябва да е решила, че е на четиристотин Оборота, и да я е използувала като отправна точка, за да прескочи между времената.

— Ами тогава тя е там и е в безопасност — извика Робинтън, отпускайки се с облекчение на един стол.

— О, не, певецо. Това не е толкова просто — измърмори Ф’лар и Робинтън улови подтиснатия му поглед и отчаянието, отразено на лицето на Литол.

— Каква е работата?

— Между няма нищо — каза Ф’лар с мъртъв глас. — За да пропътуваш между две места е нужно толкова време, колкото за човек да се изкашля три пъти. За да пропътуваш между четиристотин Оборота… — Гласът му заглъхна.

Който иска, Успява. Който опитва, Го прави. Който обича, Оживява.

В болящите я уши се появиха гласове, първо като бучене, после затихнаха, изгубвайки напълно звук. Тя потрепери, когато въртящо гадене я завъртя заедно с леглото, което тя усещаше под себе си, все по-бързо и по-бързо. Тя се улови за страните на леглото, главата й беше пронизана от болка, излъчваща се като че ли точно от центъра на черепа й. Тя запищя както от непоносимата болка, така и от ужасяващата, въртяща, премятаща, падаща липса на твърда опора. И въпреки всичко някаква плашеща необходимост я караше да се опитва да изкара някак си съобщението, което беше дошла да предаде. Понякога усещаше как Рамот се опитва да я достигне в този огромен поглъщащ мрак, който я обвиваше. Тя се опитваше да се улови за ума на Рамот, надявайки се, че златната кралица ще я изведе навън от това мъчително нищо. След това се отпускаше, изтощена, за да бъде откъсната отново от безсъзнанието от отчаяната нужда да предаде нещо.

Най-сетне тя усети мека, гладка длан върху ръката си, след това топла и с остър вкус течност в устата си. Тя я прекара около езика си, и течността потъна в разраненото й гърло. Последва пристъп на кашлица, който я остави отслабнала и жадно поемаща си въздух. След това се опита да отвори очите си. Изображенията пред тях не се кривеха и въртяха.

— Кои… сте… вие? — успя да изхърка тя.

— О, моя скъпа Лесса…

— Така ли се казвам? — запита тя объркано.

— Така ни предаде твоята Рамот — й беше казано. — Аз съм Мардра от Форт Уейр.

— Ох, Ф’лар така ще ми се сърди — оплака се Лесса, докато паметта й се връщаше като лавина. — Той ще ме разтърсва и разтърсва. Той винаги ме разтърсва, когато не му се подчинявам. Но бях права. Бях права. Мардра?… Ох, това… отвратително… нищо. — Тя усети, че потъва в сън, без да може да му устои. За щастие, леглото под нея вече не се люлееше.

Стаята, слабо осветена от настенни светилници, и приличаше, и не приличаше на собствената й стая в Бенденския Уейр. Лесса лежеше неподвижно, опитвайки се да определи в какво е разликата. О, да, стените на стаята бяха много гладки. Беше и по-голяма, с висок и сводест таван. Когато очите й привикнаха към слабата светлина и тя можа да различи детайлите по обзавеждането, забеляза, че то е по-фино изработено.

— О, значи вече сте се събудили, мистериозна леди — каза някакъв мъж. През разтворената завеса от външната пещера навлизаше светлина. Лесса по-скоро усети, отколкото видя присъствието и на други хора оттатък завесата.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату