огнен камък с инструкциите да се опърли всякаква зеленина по височините. Това щеше да послужи като напомняне на Факс, както и на неговите наемници, за страховитата способност на драконите, един феномен, който обикновените хора на Перн изглежда бяха забравили.
Огнените фосфинови езици, предизвиквани от издишваните от драконите газове, показваха добрата подредба на ятото. Р’гул можеше да оспорва нуждата от разход на огнен камък, можеше да напомня инциденти като този, който беше изпратил в изгнание Литол, но Ф’лар спазваше традицията. И същото правеше всеки, който летеше с него, или напускаше ятото му. Никой не му изневеряваше.
Ф’лар знаеше, че хората му се наслаждават не по-малко от него на буйната радост от язденето на огнедишащ дракон; фосфиновият дим възбуждаше по свой собствен начин, и усещането за сила, което струеше през човек, контролиращ мощта и величието на дракон, нямаше равно сред човешките усещания. Драконовите ездачи винаги бяха различни от другите хора, след като Първото Впечатване бъдеше направено. Язденето на боен дракон, син, зелен, кафяв или бронзов, си струваше рисковете, непрекъснатата възбуда и изолацията от останалите хора.
Мнемет присви криле косо, за да се плъзне през тясната цепнатина на прохода, който водеше от Кром към Руата. Едва когато излязоха от процепа, разликата между двете Хранилища стана очевидна.
Ф’лар беше смразен. Докато преминаваха през последните четири Хранилища той беше сигурен, че краят на Търсенето им лежи в Руата.
Имаше една дребничка брюнетка, бащата на която беше шивач в Набол, но… И едно високо, слабичко момиче с огромни очи, дъщеря на дребен служител в Кром, но… Те бяха просто възможности, и ако Ф’лар беше С’лел или К’нет или Д’нол, той може би щеше да вземе двете като евентуални партньорки, макар че надали биха станали Стопанки на Уейра.
Но вътрешно той беше уверен, че истинският им избор ще бъде намерен на юг. Сега, при вида на руината, в която се беше превърнала Руата, надеждите му се разпръснаха. Долу той видя знамето на Факс спуснато по начин, който изискваше присъствието му.
Потулвайки смазващото разочарование, което усещаше, той насочи Мнемет надолу. Факс, подтискайки грубо ужасените подскоци на наземното си добиче, махна към изглеждащата като изоставена долина.
— Ето ти великата Руата, която така подхранваше надеждите ви — саркастично го покани той.
Ф’лар се усмихна хладно, чудейки се как Факс се беше досетил за това. Толкова ли прозрачна беше идеята му, когато беше предложил да се потърси в другите Хранилища? Или това беше просто случайно отгатване от страна на Факс?
— От пръв поглед се вижда защо са предпочитани стоките от Високите склонове — застави се да отговори Ф’лар. Мнемет изгъргори, и Ф’лар остро го призова към порядък. Бронзовият дракон беше си изградил неприязън към Факс, граничеща с ненавист. Такава антипатия от страна на дракон беше необичайна и създаваше немалки грижи на Ф’лар. Не че той би се затъжил по повод кончината на Факс, но не и от диханието на Мнемет.
— От Руата не идват много стоки — каза Факс с глас, подобен на ръмжене. Дръпна рязко юздата на животното си, и свежа кръв оцвети парата, излизаща от ноздрите му. Създанието отметна глава назад, за да облекчи болката от впития в устата му мундщук, и Факс му нанесе жесток удар между ушите. Ударът, забеляза Ф’лар, беше предназначен не толкова за бедното, протестиращо животно, колкото за зрелището на непродуктивната Руата. — Аз съм господарят й. Никой от Руатския род не оспори декларацията ми. В правата си съм. Руата трябва да плаща данък на своя законен господар…
— И да гладува през останалата част от годината — отбеляза сухо Ф’лар, плъзгайки поглед по широката долина. Малко от полетата бяха разорани. По пасищата се виждаха редки стада. Дори плодовите градини изглеждаха съсипани. Цветовете, които така обилно бяха обсипали дърветата в Кром, съседната долина, тук бяха редки, като че не искаха да цъфтят в толкова угнетяващо място. Въпреки че слънцето беше вече високо, не се виждаше никакво движение из фермите, или поне никакво толкова близо, че да бъде забелязано. Впечатлението беше на тиха безнадеждност.
— Руата оказа съпротива на моето управление.
Ф’лар хвърли поглед към Факс. Гласът му беше гневен, лицето му беше побледняло, предвещавайки неприятности за руатските бунтовници. В отмъстителността, белязала отношението на Факс към Руата и нейните бунтовници, прозвъняваше и някаква друга емоция, която Ф’лар не беше успял да идентифицира, но която ясно си личеше още от първия път, когато той беше предложил находчиво тази обиколка из Хранилищата. Това не можеше да бъде страх, тъй като Факс очевидно беше безстрашен и противно самоуверен. Отвращение? Благоговеен ужас? Несигурност? Ф’лар не можеше да обозначи точно природата на изграденото от много съставки нежелание на Факс да посети Руата, но човекът определено не се беше зарадвал на тази перспектива, и сега реагираше агресивно на присъствието на смущаващите го обстоятелства.
— Колко глупаво от страна на руатийците — отбеляза любезно Ф’лар. Факс се завъртя към него с искрящи очи, едната му ръка беше на дръжката на меча, очите му искряха. Ф’лар разбра с усещане, близо до удоволствие, че узурпаторът Факс може наистина да се нахвърли на драконов ездач! Той беше почти разочарован, когато човекът се овладя, хвана здраво поводите на животното си и го пришпори напред в бесен бяг.
— Май ще се наложи да го убия — промълви на себе си Ф’лар, и Мнемет разпери криле в знак на съгласие.
Ф’нор се спусна до бронзовия си водач.
— Видя ли го как беше готов да се нахвърли върху теб? — Очите на Ф’нор светеха, усмивката му беше кисела.
— Докато не си припомни, че съм яхнал дракон.
— Наблюдавай го, бронзов ездачо. Той смята да те убие, и то скоро.
— Ако може!
— Смятат го за лукав боец — усмивката на Ф’нор беше изчезнала.
Мнемет отново изпляска с криле, и Ф’лар разсеяно потупа голямата, мека шия.
— Отстъпвам ли му по нещо? — запита Ф’лар, засегнат от думите на Ф’нор.
— Доколкото зная, не — бързо отговори Ф’нор. — Никога не съм го виждал как действува, но това, което съм чувал, не ми харесва. Той убива често, с или без причина.
— И понеже ние, драконовите ездачи, не търсим кръв, значи не сме страшни като бойци, така ли? — отряза Ф’лар. — Срамуваш ли се от това, което си създаден да бъдеш?
— Аз? Не. — Ф’нор притаи дъх от тона на своя водач. — Другите от ятото също! Но в държанието на хората на Факс има нещо, което… което ме кара да търся някакво извинение да не се бия.
— Както ти сам отбеляза, вероятно ще ни се наложи да се бием. Тук, в Руата, има нещо, което нервира нашия благороден Господар.
Мнемет и Кант, кафявият дракон на Ф’нор, разпериха крила, пляскайки, за да привлекат вниманието на ездачите си.
Ф’лар застина неподвижно, когато драконът обърна бързо глава назад към ездача си. Големите очи проблясваха като пронизани от слънцето опали.
— В тази долина има някаква потайна сила — промърмори Ф’лар, вслушвайки се в раздразненото съобщение на дракона.
— Наистина, сила. Дори моят кафяв я усеща — отговори Ф’нор. Лицето му просветля.
— Внимателно, кафяви ездачо — предупреди го Ф’лар. — Внимателно. Изпрати цялото ято напред. Претърсете тази долина. Трябваше да го разбера. Трябваше да го заподозра. Всичко тук трябваше да бъде преценено. Какви глупаци сме станали драконовите ездачи!
