— Сигурен ли сте?
— Е, не мога да бъда абсолютно сигурен, разбира се. Имаше много жени в червени рокли. Но по-скоро бих казал, че съм сигурен. Да, сигурен съм.
— Приемът в колко часа свърши?
— Беше много оживено.
— В колко часа свърши?
— Сервирахме закуската в пет и половина — каза управителят.
— Какво?
— Да.
— А е почнал в четири и половина предния следобед?
— Ами да. Нали ви казах, че сме прочути с нашите приеми?
— Изглежда наистина е така. Госпожа Феллс беше ли на закуска?
— Да. Категорично да. Лично аз й сервирах бъркани яйца.
— Все така с червената рокля?
— Да.
— И смятате, че е била там цялата нощ, така ли?
— Имаме хиляди гости — каза управителят. — Те ту влизат, ту излизат. На тези приеми много се пие и… как да ви кажа? Управата на хотела не следи много отблизо с какво точно се занимават гостите през това време.
— Разбирам — каза Майер. — Дошла е на пети и си е тръгнала на четиринайсети. И е присъствала на вашия прием на десети. Добре, господине, благодаря.
— Няма за какво — отвърна управителят.
Майер поседя с мрачно лице, после реши да направи още една проверка. Обади се в авиокомпаниите и попита дали е бил издаван двупосочен билет от Маями и обратно на десети юни на името на госпожа Франклин Фелпс. Същевременно, предвиждайки възможността от ползване на друго име, помоли да му кажат дали въобще някоя жена е ползвала двупосочен билет по този маршрут на тази дата.
Авиокомпаниите направиха необходимите проверки. Оказа се, че на името на госпожа Франклин Фелпс са издавани билети единствено на пети сутринта до Маями и на четиринайсети по обратния маршрут. Оказа се, че на десети нито една жена не е ползвала двупосочен билет по този маршрут. Майер благодари и затвори телефона.
Оригна се, неудовлетворен. От слабите вероятности никога нищо не излизаше.
Полицаят, който се обади по телефона на Моника Бун, се казваше Бърт Клинг.
— Здравей, мила. Позна ли кой е?
— Не. Кой си?
— Познай.
— Таб Хънтър17?
— Не.
— Робърт Уагнър18?
— Не.
— Тогава не ме интересува — заяви Моника.
— Обажда се детектив Клинг. Бърт.
— Здрасти, Бърт — топло откликна Моника. — Как си?
— Добре, благодаря. А ти?
— И аз съм добре. Днес получих втора награда в училище.
— Така ли? По какво?
— По рисуване.
— Браво, мила. Може ли да те попитам нещо?
— Може.
— Аз вече питах баба ти, но тя не знае. Може би ти знаеш.
— Питай.
— Майка ти се е срещала с един мъж на име Джейми. Да ти е говорила за него?
— Джейми?
— Да.
— Да не би да говориш за Джеимисън? Джеймисън Грей?
— Я повтори, Моника.
— Джеимисън Грей. Тя веднъж ми говори за него. Каза, че той е най-милият и най-тъжният човек на света, че е много добър и някой ден непременно ще ме заведе при него.
— Моника, нали не се шегуваш?
— Не се шегувам. Джеймисън Грей му е името. Така се казва. Нали за този Джейми ме питаш?
— Ах, Моника, надявам се да е той — каза Клинг. — Дано да е той. Много ти благодаря.
— Бърт?
— Кажи.
— Знаеш ли кога мама ще се върне от почивка? Клинг се поколеба.
— Ъъ… Не знам, гълъбче. Не знам. Много съжалявам.
— Дано се върне по-бързо — каза Моника.
— Разбирам те.
— Е, хайде, да те оставям. Сигурно си много зает. Трябва да ловиш мошеници.
— Довиждане, Моника. Още веднъж благодаря.
Затвори телефона и извади от чекмеджето телефонния указател на Изола.
— Откри ли нещо? — попита Майер.
— Може би — отвърна Клинг. — Стискай палци. Грей, Джек. Грей Джаклин. Грей, Джеймс… Грей, Джеймс… Боже мой, Майер, цели шест парчета са…, чакай, чакай… ето го, Майер! Джеймисън Грей. Трийсета северна улица, номер 1220. Слагай си шапката.
— Шапка ли? — попита Майер и поглади с ръка плешивата си глава. — Никога не нося шапка. Не знаеш ли, че от това окапва косата?
Номер 1220 на Трийсета северна улица бе чиста на вид четириетажна сграда от кафяв камък. Майер и Клинг бързо откриха пощенската кутия на Джеймисън Грей, качиха се на четвъртия етаж и почукаха на вратата на апартамент номер 44.
— Кой е? — попита младежки глас.
— Отворете — отвърна Майер.
— Отворено е.
Клинг, помнещ почти фаталната грешка на Хоуз, вече бе поставил ръка върху дръжката на служебния револвер. Майер рязко отвори вратата, застанал встрани от нея. От апартамента не се чу никакъв звук.
— Влезте — каза гласът.
С ръка върху револвера, Клинг огледа стаята. В дъното на тъмното помещение, с лице към прозореца, седеше младеж на не повече от двайсет години.
— Джейми Грей? — попита Клинг, застанал до вратата.
— Да — отвърна момчето.
Беше облечено с черни панталони и разкопчана бяла риза. Навитите й ръкави разкриваха хилави ръце. Момчето не помръдна. Продължи да гледа право пред себе си, сякаш в стаята нямаше никой.
— Познавате ли Ани Бун? — попита Клинг.
— Да — каза момчето и леко се отмести от прозореца. Насочи погледа си обаче към Майер, сякаш той бе задал въпроса. — Тя ли ви изпрати?
— Не — каза Клинг и премига. Стаята бе много тъмна. Ако се изключат слабите слънчеви лъчи, промъкнали се през тъмната завеса, вътре нямаше никакво осветление. Беше му трудно да различи чертите на момчето.
— Значи не ви е изпратила тя? — попита Грей.
