не би й харесала. Не прочетох думите, дори и не видях датата. Не ме интересуваше.
Имаше лист плътна, кремава хартия сгънат на две с името ми изписано с черно мастило отзад. Не разпознах почерка, но той беше също толкова изящен, колкото и другото. За миг се зачудих, дали кръвопиеца не злорадстваше.
Отворих го.
Джейкъб,
Нарушавам правилата като ти изпращам това. Тя се боеше, че ще те нарани и не искаше да те кара да се чувстваш задължен по какъвто и да е начин. Но зная, че ако нещата се бяха развили по другия начин, аз щях да искам да имам тази възможност.
Обещавам, че ще се грижа за нея, Джейкъб. Благодаря ти — за нея — за всичко.
— Джейк, имаме само тази маса — каза Били. Той се взираше в лявата ми ръка.
Пръстите ми се бяха впили в дървото толкова силно, че то наистина беше застрашено. Отпуснах ги един по един, съсредоточавайки се върху това действие. След което стиснах здраво ръцете си, за да не счупя нещо.
— Е, наистина няма значение — промърмори Били.
Изхлузвайки тениската си, станах от масата. Дано Лея вече да си е отишла у дома.
— Не е твърде късно — промърмори Били, докато рязко отворих входната врата.
Тичах още преди да стигна дърветата, оставяйки дрехите си захвърлени назад, подобно на следи от трошички — сякаш исках да ми помогнат да намеря пътят назад. Сега беше сякаш твърде лесно да премина в друг образ. Не трябваше да мисля. Тялото ми знаеше накъде съм се запътил и дори преди да поискам, то ми даде това, което желаех.
Сега имах четири крака и се стрелнах напред.
Дърветата пред мен се сляха, сякаш ме погълна едно море от чернилка. Мускулите ми се свиваха и отпускаха в ритъм, неизискващ никакво усилие. Можех да тичам така дни наред без да се изморя. Може би този път нямаше и да спра.
Но не бях сам.
„Толкова съжалявам,“ прошепна Ембри в съзнанието ми.
Можех да гледам през очите му. Той беше далече на север, но беше тръгнал назад и тичаше, за да дойде при мен. Изръмжах и затичах още по-бързо.
„Чакай ни,“ оплака се Куил. Той беше по-наблизо, тъкмо тръгваше от селото.
„Оставете ме на мира,“ измърморих.
Можех да усетя притеснението им в съзнанието си, колкото и да се опитвах да го заглуша с шума на вятъра и гората. Ето това беше още по-лошо, защото погледите им бяха изпълнени със съчувствие. Те виждаха омразата, но продължаваха да тичат след мен.
Един нов глас прозвуча в съзнанието ми.
„Оставете го.“ Мисълта на Сам беше нежна, но въпреки това бе заповед. Ембри и Куил забавиха и вече вървяха.
Само, ако можех да спра да чувам, да спра да виждам това, което те виждаха. Главата ми беше претъпкана от мисли, но единствения начин да бъда отново сам беше да се върна в човешкия си облик, а не можех да издържам на болката.
„Приемете човешки вид“ — нареди им Сам. „Ще те взема Ембри.“
Първо едно, а после друго съзнателно чувство замря в тишината. Остана само Сам.
„Благодаря ти“ — успях да помисля.
„Върни се у дома, когато можеш.“ Думите бяха едва доловими и замряха в тишината, когато и той тръгна. И останах сам.
Толкова по-добре. Сега можех да чуя слабото шумолене на килима от листа под краката ми, шепота от крилата на сова над главата ми, океана — далеч, далеч на запад — заливащ плажа. Чувах това, но нищо друго. Не усещах нищо друго, освен скоростта, нищо освен напрежение в мускулите, сухожилията и костите, които се движеха в хармония, докато милите изчезваха зад гърба ми. Ако тишината в главата ми бе продължила, никога нямаше да се върна. Нямаше да съм първият, който щеше да избере този образ вместо другия. Може би, ако успеех да избягам достатъчно надалеч, никога нямаше да ми се налага да чувам отново…
Затичах още по-бързо, оставяйки Джейкъб Блек зад гърба си.
Информация за текста
© 2007 Стефани Майер
© 2008 Моника Колчевска, превод от английски
Stephenie Meyer
Eclipse, 2007
Това е любителски превод.
Редакция: brum, maskara, Xesiona, 2009
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12008]
Последна редакция: 2009-12-20 15:59:59
1
Елизабет Бенет и г-н Дарси — главни действащи лица от романа „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. — Б.ред.
