Иродиада

когато той над куп от мъртъвци, камара,
сред мирис на смола възправя — над кошмара! —
тръбите среброзрачни на старите ели!
Той от страни далечни ще дойде ли? Или
е рано? Всичко е поличба, сън злокобен!
Между витражите се вдига нокът злобен
със спомена за тези тръби — и свод зловещ
пламти, от завист пръстът топи се като свещ.
И скоро с пурпура на тъжен здрач — о, здрач е! —
ще нарани плътта от восък, който плаче!
О, не на здрач! По-скоро — на слънцето в зори:
последен ден, пристигнал света да изгори,
сред скръб зарите си — щом всичко е замряло —
надига времето пророческо, обляло
в сълзи детето — пленник на чистото сърце,
тъй както лебед крие сред своя пух лице,
тъй както лебед стар през своя пух се вглежда —
пролука вечна — там поне в една надежда
да зърне диаманти, невиждани зари:
звезда умряла вече и спряла да зари.

II. Сцена

Кърмачката — Иродиада

К.
Ти — жива! Може би е сянка на принцеса?
В бижута, пръстите на твоите ръце са
на устните ми спрели — в незнаен век…

И.
                                                        Но стой!
О, ручеите руси от къдри, чист порой,
когато моята самотна плът сияе
в леда на ужаса и моята коса е
от светлина безсмъртна. Целувка ще смири —
щом хубостта е жива — и мен…
                                                        В кои зори
забравени, в кой час пророчески разлива
печални празненства далечината сива —
разбрах ли? Посред зима съзря ме, дойке, ти:
затворът от желязо и камък ме гнети
и мойте лъвове подгонват вековете
да влязат, и вървя фатална, спят ръцете
сред пустошта уханна на древните царе,
но ужаса ми кой ли могъл би да съзре?
Стоя унесена в изгнание и вяла
като пред водоскок, приветстващ ме с възхвала,
а лилиите в мене, додето с влюбен взор
руините печални следят и без простор
увяхват сред мечти — то лъвовете смели
пропъждат леността от мойта роба, спрели
в нозете ми, способни морето да смирят.
Спокойна, с тръпките на старата си плът,
ела и къдрите ми в бъркотия дива,
която стряска те, тъй както всяка грива,
безсилна да ме гледаш сред моя унес вял,
ми помогни да среша пред гладкия кристал.

К.
Щом мирото не щеш, смирено във флакони,
на старите масла от рози благовонни
опитай гибелната упойна миризма,
дете…

И.
        Махни ги тия ухания! Нима
не знаеш само как ги мразя, как се дави
главата ми сред тях, видения болнави?
Аз искам пищни къдри — не дъхави цветя,
разпръскващи забрава за мъките в скръбта,
но златни, с девственост без дъх, без аромати,
с жестоки блясъци и бледнини разлати,
стаили хладината безплодна на метал,
с украси на стените рождени блясък дал,
о, брони, урни на самотното ми детство.

К.
Но моля! Времето изтрива — чудно средство! —
в ума ми като в книга забраната…

И.
                                                                Седни
пред мен! И огледало ми дай!
                                                        О, глъбини!
Вода, застинала от скръб в квадрата леден,
веднъж ли в късен час печална, с образ бледен
от блянове, и взряна към спомените — цвят
до цвят в дълбока яма под лед и студ разлят,