къщи. — Не бях виждала такова чудо! — каза тя и добави, недоволна от множеството, което се струпа на вратата: — Само че внеси я вътре, че ще направят салона на конюшня.
Балтасар не беше чужд в къщата на Хосе Монтиел. Беше сръчен и изпълнителен, затова понякога го викаха за някои дребни дърводелски работи. Но той никога не се чувствуваше добре между богатите. Често си мислеше за тях, за грозните им и заядливи жени, за •страхотните им хирургически операции и винаги изпитваше състрадание. Когато влизаше в техните къщи, не можеше и една крачка да направи, без да си тътри краката.
— Пепе в къщи ли е? — попита той и сложи клетката на масата в столовата.
— На училище е — каза жена му на Хосе Монтиел, — но вече трябва да си дойде. — И добави: — Монтиел се къпе.
Всъщност на Хосе Монтиел не му остана време да се изкъпе. Той си правеше набърже фрикция с камфоров спирт, за да излезе по-скоро да види какво става. Толкова предпазлив човек беше, че не пускаше електрическия вентилатор, докато спи, за де не му убегне насън някакъв шум из къщата.
— Аделаида! — извика той. — Какво става?
— Ела да видиш какво чудесно нещо! — отговори жена му.
Хосе Монтиел се подаде от прозореца на спалнята — едър и космат, с пешкир на врата.
— Какво е това?
— Клетката за Пепе — каза Балтасар.
Жената го погледна слисано:
— За кого?
— За Пепе — повтори Балтасар. А после се обърна към Хосе Монтиел: — Пепе ми поръча да я направя.
Нищо не се случи в този миг, но Балтасар се почувствува тъй, сякаш го бяха сварили гол в банята. Хосе Монтиел излезе от спалнята, по гащи.
— Пепе! — извика той.
— Не си е дошъл още — прошепна жена му, неподвижна.
Пепе се изправи в рамката на вратата. Беше около дванадесетгодишен, имаше извитите клепки на майка си и нейния израз на тиха меланхолия.
— Ела тука! — рече му Хосе Монтиел. — Ти поръчвал ли си такова нещо?
Детето наведе глава. Хосе Монтиел го дръпна за косата и го застави да го погледне в очите.
— Отговори!
Детето прехапа устни и не отговори. Хосе Монтиел пусна момчето и се обърна към Балтасар с възбудено лице.
— Много съжалявам, Балтасар — каза той, — но ти трябваше мене да питаш, преди да я правиш. Само на тебе може да ти дойде на ума да се уговаряш с едно дете. — Докато говореше, лицето му ставаше пак спокойно. Той вдигна клетката, без да я погледне, и я подаде на Балтасар. — Прибирай си я веднага и се опитай да я продадеш на когото можеш. И най-много те моля да не ми възразяваш. — Потупа го по гърба и му обясни: — Лекарят ми забрани да се ядосвам.
Момчето стоеше неподвижно, без да мигне, но когато Балтасар го погледна объркан, с клетката в ръка, то издаде един гърлен звук, като ръмжене на куче, тръшна се на пода и започна да крещи.
Хосе Монтиел го гледаше с безразличие, а майка му се опитваше да го успокои.
— Не го вдигай — каза той. — Остави го да си спука главата в пода, а после му сложи сол и лимон, че да има тогава за какво да реве.
Детето пищеше без сълзи, а майка му го държеше за китките.
— Остави го — настоя Хосе Монтиел.
Балтасар е такива очи наблюдаваше момчето, сякаш пред него агонизираше болно животно. Беше почти четири часът. По това време Урсула си пееше у дома една много стара песен и режеше лук на резенчета.
— Пепе! — каза Балтасар. Приближи се до момчето, усмихнат, и му подаде клетката.
Детето скочи, прегърна клетката, голяма почти колкото него, и продължи да гледа Балтасар през металическата плетеница, без да знае какво да каже. Не беше проляло нито една сълза.
— Балтасар — каза Монтиел меко. — Вече ти казах да си я прибереш.
— Върни я! — заповяда жената.
— Нека си остане за тебе — каза Балтасар, а после се обърна към Хосе Монтиел: — В края на краищата, затова я направих.
Хосе Монтиел тръгна след него към вратата.
— Не бъди глупав, Балтасар — каза той, като му препречи пътя. — Прибирай си кафеза и не прави повече глупости. Нямам намерение да ти платя нито едно сентаво.
— Няма значение — каза Балтасар. — Аз нарочно я направих, само за да я подаря на Пепе. Не съм мислил да искам никакви пари.
Когато Балтасар си проправи път между любопитните, които бяха запушили вратата, Хосе Монтиел крещеше, застанал посред салона. Беше силно побледнял и очите му започваха да се наливат с кръв.
— Глупак! Прибирай си кафеза! — крещеше той. — Само това оставаше: да дойде филанкишията да се разпорежда в къщата ми, неговата мамка!
В салона за билярд посрещнаха Балтасар с овации. До този момент той мислеше, че е направил клетка, по-хубава от досегашните, че трябваше да я подари на сина на Хосе Монтиел, за да престане да плаче, и в това нямаше нищо особено. Но после си даде сметка, че този случай имаше известно значение за доста хора, и малко се развълнува.
— Та дадоха ти, значи, петдесет песо за клетката.
— Шейсет — каза Балтасар.
— Трябва да обърнем нещо. Ти си единственият, който е успял да измъкне толкова пари от дон Чепе Монтиел. Това трябва да се полее.
Почерпиха го една бира, а Балтасар поръча за всички по една. Тъй като пиеше за първи път, привечер беше съвсем пиян и говореше за своите баснословни проекти да направи хиляда клетки по шейсет песо. Малко по-късно клетките бяха вече един милион с шейсет милиона печалба.
— Трябва да направим много разни неща и да ги продадем на богатите, преди да са умрели — твърдеше той, с мътни от алкохола очи. — Всичките са болни и ще умрат. Колко трябва да са изгнили отвътре, щом лекарят им забранява да се ядосват.
Два часа автоматическият грамофон непрекъснато свири за негова сметка. Всички вдигаха наздравици за Балтасар, за неговия късмет и богатство и за смъртта на богатите, но когато дойде време за вечеря, оставиха го сам в салона.
Урсула го чака до осем часа с чиния пържено месо, посипано с резенчета лук. Някой й каза, че мъжът й се намира в салона за билярд и черпи с бира всичко живо, луд от щастие, но тя не повярва, защото Балтасар никога не се беше напивал. Когато тя си легна към полунощ, Балтасар се намираше в една осветена зала с масички по за четирима души, със столове наоколо, и с танцова площадка на открито, по която се разхождаха алкаравани2. Лицето му беше нацапотено с червило, а тъй като не беше в състояние да направи нито една стъпка, той си мислеше, че би предпочел да легне с две жени в едно легло. Толкова много пари беше похарчил, че трябваше да остави часовника си в залог, с обещанието да плати на следващия ден. След малко, както си лежеше разкрачен посред улицата, той усети, че събуват обувките му, но не пожела да прекъсне най-щастливия сън в живота си. Жените, които минаха оттам на път за литургията в пет часа сутринта, не посмяха да го погледнат, защото помислиха, че е умрял.
Информация за текста
© 1962 Габриел Гарсия Маркес
© 1975 Валентина Рафаилова, превод от испански
