— Какво ли продават там, дявол да го вземе?
— Една жена продават — отвърна му съвсем непринудено синът. — Ерендира се казва.
— Ти откъде знаеш?
— Всички в пустинята знаят — отвърна Одисей.
Холандецът отиде в хотелчето на селището. Одисей се позабави в камионетката, със сръчни пръсти отвори една чанта за книжа, която баща му беше оставил на седалката, извади пачка банкноти, пъхна няколко в джобовете си и остави пак всичко, както си беше. Същата нощ, докато баща му спеше, той излезе през прозореца на странноприемницата и отиде да се нареди на опашката пред палатката на Ерендира.
Там веселбата беше в разгара си. Пияните новобранци танцуваха един с друг, за да не отиде зян безплатната музика, а фотографът правеше нощни снимки с помощта на листове магнезий. Докато следеше как върви търговията, бабата броеше банкноти в скута си, разпределяше ги на равни купчинки и ги нареждаше в една кошница. По това време нямаше повече от дванайсет войници, но опашката от следобеда се беше удължила от цивилни клиенти. Одисей беше последният.
Дошъл беше редът на един войник с мрачно лице. Бабата не само че му прегради пътя, но и не пожела да се докосне до парите му.
— Не, синко — рече му, ти няма да влезеш дори и за всичкото злато на света. Зъл дух носиш.
Войникът не беше от този край и се изненада.
— Какво значи това?
— Че носиш зъл дух и го предаваш на другите — рече бабата. — Стига му на човек да те погледне в лицето.
Отстрани го с ръка, но без да го докосва, и даде път на следващия войник.
— Влизай ти, драгуне — рече му весело. — И не се бави, че родината има нужда от тебе.
Войникът влезе, но веднага се върна, защото Ерендира искала да говори с баба си. Тя закачи на ръката си кошницата с парите и влезе в палатката. Вътре беше тясно, но чисто и подредено. На един брезентов креват в дъното лежеше Ерендира и трепереше цялата, без да може да се овладее. Беше измъчена и вмирисана на войнишка пот.
— Умирам, бабо! — изхълца тя.
Бабата пипна челото й и като се увери, че няма температура, опита се да я утеши.
— Най-много десетина войници да са останали — рече тя.
Ерендира избухна в плач и зави като уплашено животно. Тогава бабата разбра, че е прехвърлила границата на ужаса, и започна да я гали по главата, да я утешава.
— Слаба си, там е цялата работа — рече й тя. — Хайде недей плака повече; изкъпи се със салвия, да се съвземеш.
Когато Ерендира започна да се успокоява, излезе навън и върна парите на войника, който чакаше.
— Свърши за днес — рече му. — Ела пак утре и пръв ще те пусна. — После викна на другите от опашката: — Край, момчета. До утре в девет.
Редицата се разсипа, войници и цивилни нададоха викове на негодувание. Бабата ги пресрещна шеговито, но съвсем не на шега размахваше опустошителната си тояга.
— Нахалници! Мръсници! — крещеше им. — Вие да не си мислите, че това момиче е от желязо! Бих искала да ви видя аз на нейното място! Развратници! Отрепки!
Мъжете й отвръщаха с по-тлъсти ругатни, но накрая тя успя да потуши бунта и стоя на пост с тоягата, докато не раздигнаха масите със закуски, докато не разглобиха лотариите. Тъкмо се канеше да влезе в палатката, когато съзря Одисей — цял-целеничък, сам на празното и тъмно място, където допреди малко беше редицата от мъже. Особена светлина струеше от него и сякаш само заради лъчистата си хубост той беше видим в тъмнината.
— Ами ти? — рече му бабата. — Къде си оставил крилете си?
— Аз нямам, но моят дядо наистина е имал — отвърна Одисей с присъщата си непринуденост. — Само че никой не вярва.
Бабата пак го заразглежда като омагьосана.
— Аз пък вярвам — каза му тя. — Сложи си ги и ела утре с тях.
Влезе в палатката и остави Одисей да грее на мястото си.
На Ерендира й поолекна след банята. Беше си облякла късичък комбинезон с бродерии и си бършеше косата, преди да легне, но все още с усилие потискаше сълзите си. Бабата спеше.
Иззад кревата на Ерендира съвсем бавно се подаде главата на Одисей. Тя видя неспокойните бистри очи, но преди да каже нещо, разтърка лице с пешкира, за да се увери, че не й се привижда. Когато Одисей примигна за първи път, Ерендира го попита съвсем тихо:
— Ти кой си?
Одисей се показа до раменете.
— Казвам се Одисей — отговори й. После и показа откраднатите банкноти и добави: — Имам пари.
Ерендира се подпря с ръце на кревата, доближи лицето си до лицето на Одисей и двамата продължиха тъй да си приказват, също като деца в първоначално училище.
— Трябва да се наредиш на опашка.
— Цялата вечер чаках.
— А сега ще трябва да почакаш до утре — каза Ерендира. — Чувствувам се като пребита в кръста.
В този миг бабата започна да говори насън:
— Двайсет години ще станат, откак валя за после ден път. Такава страшна буря се изви, че дъждът се размеси с морска вода и къщата осъмна пълна с риби и охлюви и дядо ти Амадис, мир на праха му, видя една лъчиста риба да плува във въздуха.
Одисей пак се скри зад кревата. Ерендира се засмя развеселена.
— Бъди спокоен — каза му тя. — Винаги се държи като ненормална, като заспи, но дори и земетресение не може да я събуди.
Одисей отново се показа. Ерендира го погледна с дяволита и дори малко ласкава усмивка и махна от рогозката мръсния чаршаф.
— Ела — рече му, — помогни ми да сменя чаршафа.
Тогава Одисей излезе иззад кревата и хвана чаршафа за единия край. Той беше много по-голям от рогозката, затова трябваше да го нагъват. След всяко сгъване Одисей все повече се приближаваше до Ерендира.
— Мислех, че ще подлудея, ако не те видя — каза той изведнъж. — Всички разправят, че си много хубава, я това е истина.
— Само че скоро ще умра — каза Ерендира.
— Мама казва, че който умре в пустинята, не отива на небето, а в морето — каза Одисей.
Ерендира остави настрана мръсния чаршаф и покри рогозката с друг — чист и изгладен.
— Аз не съм виждала морето — каза тя.
— Също като пустинята е, само че с вода — рече Одисей.
— Тогава значи не може да се ходи по него.
— Баща ми знае един човек, който можел, но това е било много отдавна.
Ерендира беше възхитена, но й се спеше.
— Ако дойдеш утре по-рано, ще бъдеш пръв — рече му тя.
— На разсъмване заминаваме с татко — каза Одисей.
— И няма ли да минете пак оттука?
— Кой знае кога ще е — рече Одисей. — Сега минахме случайно, защото се загубихме на път към границата.
Ерендира погледна замислено спящата баба.
— Добре, дай ми парите — реши тя.
Одисей й ги даде. Ерендира легна на кревата, но той не мръдна от мястото си, обзет от колебание: в решителния миг храбростта му беше намаляла. Ерендира го хвана за ръката, да го подкани да побърза, и едва тогава усети неговото терзание. Този страх й беше познат.
— За първи път ли ти е? — попита го тя.
Одисей не отговори, но се усмихна отчаяно. Ерендира веднага стана друга.
