дето беше надошло в селото, видяха на куп много повече пари, отколкото можеха да си представят.
Това беше вечерта, когато пристигна сеньор Хърбърт. Той изведнъж се появи, сложи една маса посред улицата, а на масата — два големи сандъка, пълни до горе с банкноти. Толкова много пари имаше в тях, че отначало никой не обърна внимание, защото никой не можа да повярва, че е истина. Но понеже сеньор Хърбърт започна да дрънка с една камбанка, хората накрая повярваха и се струпаха да чуят какво ще каже.
— Аз съм най-богатият човек на земята — каза той. — Толкова много пари имам, че не знам вече къде да ги давам. А тъй като освен пари имам и толкова широко сърце, че не се побира вече в гърдите ми, взех решение да тръгна да обикалям света и да разрешавам проблемите на човешкия род.
Беше едър и червендалест. Говореше високо, без да спира, и същевременно размахваше бледите си и вяли ръце, които приличаха на току-що обръснати. Говори в продължение на четвърт час и спря да си почине. После отново разтърси камбанката и пак заговори. По средата на речта му някой размаха едно сомбреро над тълпата и го прекъсна.
— Хубаво, мистър, няма какво да приказвате толкова, започвайте да раздавате парите.
— Тази няма да я бъде — отвърна сеньор Хърбърт. — Да раздам парите просто тъй, без всякакво основание, това е не само неправилно, а и безсмислено.
Откри с очи онзи, дето го беше прекъснал, и му направи знак да се приближи. Тълпата му отвори път.
— Напротив — продължи сеньор Хърбърт, — този нетърпелив приятел сега ще ни даде възможност да покажем най-справедливия начин за разпределяне на богатството. — Протегна му едната си ръка и му помогна да се качи.
— Ти как се казваш?
— Патрисио.
— Много добре, Патрисио — рече сеньор Хърбърт. — Както всички хора, и ти навярно отдавна си имаш някакъв проблем, който не можеш да разрешиш.
Патрисио си свали сомбрерото и кимна утвърдително.
— Е, какъв е твоят проблем?
— Че нямам пари — отговори Патрисио.
— Колко ти трябват?
— Четиридесет и осем песо.
Сеньор Хърбърт нададе тържествуващ вик.
— Четиридесет и осем песо! — повтори той и множеството му отговори с ръкопляскане. — Много добре, Патрисио — продължи сеньор Хърбърт. — Сега ми кажи едно нещо: какво умееш да вършиш?
— Много неща.
— Ти си избери едно, дето го вършиш най-хубаво — каза сеньор Хърбърт.
— Добре — каза Патрисио. — Мога да правя като птиците.
Сеньор Хърбърт изръкопляска още веднъж и се обърна към тълпата:
— Тогава, дами и господа, нашият приятел Патрисио, който изключително добре умее да подражава гласовете на птиците, ще имитира гласовете на четиридесет и осем различни птици и така ще разреши най-важния проблем в своя живот.
Тълпата учудено замълча и тогава Патрисио повтори гласовете на птиците. Къде със свирене, къде с гърлени звуци, той възпроизведе гласовете на всички известни птици и допълни цифрата с други, които никой не можа да познае. Накрая сеньор Хърбърт даде знак за ръкопляскане и му връчи четиридесет и осем песо.
— А сега — рече той — минавайте един по един. До утре по същото време ще стоя тук да разрешавам вашите проблеми.
Старият Яков научи за това събитие от разговорите на хората, които минаваха край неговата къща. При всяка нова вест сърцето му сякаш набъбваше, ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая той усети, че ще се пукне.
— Какво мислите вие за този гринго? — попита той.
Дон Махимо Гомес сви рамене.
— Трябва да е някой филантроп.
— Ако умеех нещо да върша — каза старият Яков, — сега можех да разреша своя мъничък проблем. Само двайсет песо ми трябват.
— Вие много хубаво играете на дама — каза дон Махимо Гомес.
Старият Яков сякаш не му обърна внимание, но когато остана сам, уви дъската за дама и кутията с пуловете в един вестник и отиде да премери силите си със сеньор Хърбърт. До полунощ чака да му дойде редът. Накрая сеньор Хърбърт накара да приберат сандъците и се сбогува до другата сутрин.
Само че не отиде да си легне, а влезе в заведението на Катарино заедно с мъжете, които носеха сандъците. Дори там тълпата го последва със своите проблеми за разрешаване. Той продължи да ги разрешава малко по малко и толкова много проблеми разреши, че най-сетне в заведението останаха само жените и неколцина мъже с разрешени вече проблеми. А в дъното на салона една самотна жена си вееше съвсем бавно с някакъв пропаганден плакат.
— Ами ти! — викна й сеньор Хърбърт. — Ти какъв проблем имаш за разрешаване?
Жената престана да си вее.
— Ти мене не ме забърквай в тази игра, мистър — извика му тя през салона. — Никакви проблеми нямам и ако съм курва, то е само защото ме сърби задникът. Сеньори Хърбърт сви рамене и продължи да пие ледена бира до своите отворени сандъци, в очакване да се появят още проблеми. Пот се лееше от него. След малко една жена се отдели от компанията на една от масите и му заговори нещо съвсем тихо. Нейният проблем можел да се разреши с петстотин песо.
— Ти колко вземаш? — попита я сеньор Хърбърт.
— Пет песо.
— Представи си, това са сто мъже! — каза сеньор Хърбърт.
— Няма значение — каза тя. — Ако получа всички тези пари на куп, това ще са последните сто мъже в живота ми.
Огледа я. Беше много млада, с крехки кости, но очите й изразяваха решителност.
— Добре — каза сеньор Хърбърт. — Иди в стаята, ще ти ги пращам там, с по пет песо всеки един.
Старият Яков целия следващ ден го преследва с дъската за дама. Привечер дойде и неговият ред. Изложи му своя проблем и сеньор Хърбърт се съгласи. На голямата маса посред улицата сложиха два стола и масичката и старият Яков откри партията. Това беше последният ход, който той успя да обмисли предварително. Загуби.
— Четиридесет песо — каза сеньор Хърбърт. — И два пула аванс ви давам.
Отново спечели. Пръстите му едва докосваха пуловете. Играеше като в транс, отгатваше позицията на противника си и все печелеше. Тълпата се измори да ги гледа. Когато старият Яков реши да се предаде, дължеше му пет хиляди седемстотин четиридесет и две песо и двадесет и три сентаво.
Лицето му не трепна. Записа си цифрата на едно листче и го прибра в джоба си. После сгъна на две дъската, прибра пуловете в кутията и зави всичко във вестника.
— Правете с мене, каквото си искате — рече той, — но ми оставете тези неща. Обещавам ви, че колкото живот ми е останал, все ще играя и ще събера тези пари за вас.
Сеньор Хърбърт погледна часовника си.
— Съжалявам от дън душа — каза той, — но срокът изтича след двадесет минути. — Поизчака, за да се убеди, че противникът му няма да намери изход и попита: — Нищо друго ли нямате?
— Само честта си.
— Искам да кажа нещо, което променя цвета си, като прокараш по него топната в боя четка — обясни сеньор Хърбърт.
— Къщата! — сети се старият Яков, сякаш беше отгатнал гатанка. — Нищо не струва, но е къща все пак.
По такъв начин сеньор Хърбърт си присвои къщата на стария Яков. Станаха негови къщите и на други, дето също не можаха да изпълнят каквото бяха казали, но той нареди цяла седмица да има веселби с
