гринговците. Аз не разбирах откъде се беше взел този техен яд, нито пък защо ние толкова много се страхувахме. Най-сетне се скрихме на сигурно място — сред вечните ветрове на Гуахира — и чак там той събра смелост да ми признае, че неговата противоотрова била чисто и просто равен с терпентин, но той платил две квартални на един свой човек, да му донесе онази мапана без отрова. Настанихме се сред развалините на една мисия от колониално време, залъгвани от надеждата, че ще минат контрабандистите — на тях можеше да се довери човек, пък и те единствени бяха способни да тръгнат под това адско слънце през тази селитрена пустиня. Отначало ядяхме саламандри, опушени с разни лишеи по развалините. Когато се опитахме да сдъвчем неговите сварени гамаши, още имахме сили да се смеем, а накрая изядохме дори водните паяци из кладенците и едва тогава си дадохме сметка до каква степен ни липсват хората. Тъй като по онова време аз не познавах никакво средство срещу смъртта, просто си легнах на една страна, където по-малко ме болеше, и я зачаках, а три в това време бълнуваше за някаква си толкова ефирна жена, че можела, въздишайки, да минава през стените. Този измислен спомен също беше едно от неговите лукавства: с любовни страдания той искаше да се подиграе на смъртта. Но в часа, когато би трябвало вече да сме умрели, той дойде при мене, по-жив от когато и да било, и цяла нощ остана да бди над моята агония, като през всичкото време мислеше с такава настойчивост, че аз и досега не мога да разбера дали беше вятърът онуй, дето свиреше между развалините, или неговата мисъл, а на разсъмване ми каза със същата решителност като преди, че сега вече разбрал каква е истината: разбрал, че аз пак съм развалил късмета му, затова хубаво да си държа гащите, че както съм му го развалил, тъй трябвало да му го оправя.
Тогава се изпари и малкото ми обич към него. Той свали от гърба ми последните парцали, уви ме в бодлива тел, разтърка раните ми със селитрените камъни, топна ме като в саламура в собствената ми урина и ме закачи за глезените, да изгоря на слънцето, а на всичко отгоре викаше, че такава смърт не била достатъчна, за да омилостиви неговите преследвачи. Накрая ме хвърли в една килия за мъчения, където колониалните мисионери превъзпитавали еретиците — да изгния там в собствените си изпражнения — и с вероломство, от което все още си имаше предостатъчно, започна да имитира гласовете на разни животни за ядене, шумоленето на зрели царевици и бълбукането на ручеите, за да ме измъчва с представата, че умирам от нищета в рая. Когато най-сетне контрабандистите го снабдиха с храна, той слизаше в килията да ми донесе нещо да ям, колкото да не умра, но после ме караше да му плащам за милосърдието, като изтръгваше ноктите ми с клещи и с воденични камъни стържеше зъбите ми. Единствената ми утеха тогава беше мисълта, че животът ще ми даде време и възможност да си отмъстя за такава подлост с други, още по-тежки мъчения. Самият аз се чудех, че издържам вонята на собственото си гниене, а той ме обсипваше отгоре още и с остатъците от своята трапеза, хвърляше по ъглите парчета от разложили се гущери и ястреби, за да отрови докрай въздуха в килията. Не знам колко време беше минало, когато веднъж ми донесе един умрял заек, за да ми покаже, че предпочита да го остави да изгние, вместо да ме нахрани. Тогава търпението ми се изчерпа, остана само омразата. Грабнах заека за ушите и го запратих в стената, въобразявайки си, че не заекът, а той ще се пръсне“. И тогава, също като на сън, заекът не само възкръсна, надавайки уплашен писък, ами се върна в ръцете ми по въздуха.
Така започна моят славен живот. Оттогава кръстосвам по света и за две песо смъквам треската на маларичните; за четири и половина връщам зрението на слепите; за осемнадесет пускам водата на болните от водянка; оправям недъзите на сакатите: за двадесет песо — ако са били сакати по рождение, за двадесет и две — ако са осакатели от катастрофа или при скарване, за двадесет и пет — ако са осакатели по време на война, земетресения, десанти на морски пехотинци или някакво друго обществено бедствие; общите болни лекувам вкупом, по особена тарифа, лудите — според лудостта им, децата — на половин цена, а малоумните безплатно. Да видим ще посмее ли някой да каже, че не съм филантроп, дами и господа, и нека сеньор главнокомандуващият на двадесетия военноморски флот заповяда на своите момчета да махнат барикадите, за да мине страдащото човечество: прокажените — наляво, епилептиците — надясно, сакатите — там, където няма да пречат, а най-отзад — по-малко спешните случаи, само че не ми се струпвайте, моля, че после не отговарям, ако се объркат болестите ви, та взема да ви излекувам от нещо, дето не сте го имали. И нека продължава музиката, докато медта на тръбите се стопи, нека хвърчат ракетите, докато ангелите се подпалят, и нека се лее ракията, докато убие мисълта. Идвайте дюстабанки, въжеиграчи, касапи и фотографи, за всичко аз плащам, дами и господа, защото дотук свършва лошата слава на двамата Блакамановци и започва голямата бъркотия. Тъй ви приспивам аз с красноречието на депутат — защото току-виж усетът ми изневерил и на някои вземе, че им стане по-лошо, отколкото им е било. Единственото, с което не се занимавам, това е възкресяването на мъртви, защото едва отворили очи, те убиват от гняв смутителя на своя покой и защото в края на краищата или се самоубиват впоследствие, или отново умират, от разочарование. Отначало ме преследваха свита учени, за да проверят законността на моята индустрия, и когато се убедиха, че няма нищо нередно, заплашиха ме с ада на Симон Мага и ми препоръчаха да се отдам на мъченически живот, за да стана светец, но аз им отговорих, без да подценявам техния авторитет, че тъкмо оттам съм започнал. А всъщност какво печеля аз, ако стана светец, след като умра. Аз съм си артист и единственото, което искам, е да продължавам да си живея безгрижно с шестцилиндровия фургон, дето го купих от консула на морските пехотинци, с шофьор от Тринидад, бивш баритон от операта на пиратите в Ню Орлеан, с моите копринени ризи, с разните ми ориенталски мазила, със зъбите ми от топаз, с кастореното ми сомбреро и кожените ми обувки от два цвята, да си спя без будилник, да танцувам с цариците на красотата, които се захласват от моето красноречие, и да не треперя, че някой божи ден ще секнат моите способности, защото за да продължавам този свой живот като на министър, ми стига моето лице на глупак и са ми предостатъчни сумата дюкяни, дето ги имам оттук, та чак отвъд залеза, където същите онези туристи, дето ни караха да им плащаме за адмирала, сега се пребиват за портрети с моя автограф, за алманасите с моите любовни стихове, за медалите с моя образ в профил. И всичко това имам без славата на вечния сън, без да стоя ден и нощ, изваян от мрамор, на кон, одрискан от ластовичките, както основоположниците на отечеството.
Жалко, че Блакаман Лошия не може да повтори тази история, за да се убедите, че в нея няма никаква измислица. Последния път, когато го видяха на този свят, беше загубил и последните останки от своето някогашно великолепие, душата му беше разбита, костите му — разместени от суровостта на пустинята, но все още си имаше чифт хубави гърмящи змии, за да може да се появи отново онази неделя на пристанището в Санта Мария дел Дариен със своя вечен, злокобен сандък, само че тогава не се опитваше да пробутва никаква противоотрова, а молеше с прегракнал от вълнение глас морските пехотинци да го разстрелят пред очите на всички, за да покаже на собствената си кожа способността на това свръхестествено същество да възкресява мъртвите, госпожи и господа, и макар че имате пълното право да не ми вярвате, след като сте понасяли толкова време моите коварства на измамник и фалшификатор, кълна ви се в праха на майка си, че днешният опит не е никаква мистификация, а чиста и свята истина, и ако все пак у вас остава някакво съмнение, то обърнете внимание, че сега аз не се смея както преди, а едва сдържам желанието си да плача. Много убедителен беше, като си разкопча ризата, с плувнали в сълзи очи, и започна да се тупа силно по сърцето, за да покаже най-хубавото място за смъртта, но въпреки това морските пехотинци не посмяха да стрелят, от страх да не загубят престижа си пред неделното множество. Един, дето навярно не беше забравил някогашните му шарлатанства намери, кой знае откъде, и му донесе в една консервена кутия няколко отровни корена, достатъчни да обърнат с корема нагоре всички морски гарвани в Карибския край, и той ги отхлупи с такова нетърпение, сякаш наистина щеше да ги изяде. И наистина ги изяде, „само че, госпожи й господа, не се разстройвайте и няма защо да се молите душата ми да почива в мир, защото тази моя смърт ще е само едно кратко посещение на онзи свят“. Този път се държа толкова честно и достойно, че не прибягна до никакво предсмъртно хъркане като на оперна сцена, ами слезе от масата като рак, преодолявайки първите съмнения, потърси на земята най-подходящото място, за да легне, погледна ме оттам като дете майка си и издъхна в собствените си ръце, все още сдържайки мъжките си сълзи, извит надясно и назад от тетануса на вечността. Този беше единственият случай, когато моята наука ми изневери, както може да се предполага. Сложих го в онзи сандък със съвсем подходящи размери, където се събра в цял ръст, накарах да го опеят, което ми струва петдесет златни монети по четири дуро, защото свещенослужителят беше облечен в златни одеяния, а освен това присъствуваха трима седящи епископа. Поръчах да му построят императорска гробница на един хълм, изложен на най-ласкавите ветрове на морето, с параклис само за него и с желязна плоча, на която написаха с главни готически букви, че тук почива Блакаман Мъртвия, напразно наречен Лошия, присмехулник, взел на мушка морските пехотинци, и жертва на науката. Всички тези почести ми се видяха достатъчни, за да отдам заслуженото на неговите
