Един разговор

повеляват законите на кръга и на Пътя, които може би са зададени от Него (Онзи с цигарата) или пък от Другия, а може би от създаващия Вселената Аз. Но независимо от това по този начин кръгът отново се затваря. А защо???

8. Какво е въпросителната?

Въпросителната е един сборен пункт на всички въпроси. А когато я обърнем наопаки (?)? Не се ли превръща тя в големия черпак, с който вземаме от живота? Не се ли превръща в големия казан със супата на отговорите? А кой духа тази супа? Всеки духа своята собствена супа. Всеки го боли от отговорите на собствените му въпроси. Всеки е ударен по главата от точката на собствената си обърната въпросителна. А после отново обръщаме въпросителната, за да се напълни с въпроси. И след това отново идват отговорите. И отново кръгът е затворен. Но трябват ли ни отговорите? Не ги ли знаем вече от предишния черпак? За какво са ни тези проклети отговори? Може би за да запазим идилията си и да продължим да гоним недо(по) стижимия си олимпийски облак? Може би за да открием своя Рибар? Или пък за да можем да изпушим една цигара или да се изплюем върху нечий незагаснал фас? А може би за нас всъщност е важно да видим точката на въпросителната нависоко? Защото точката е основата на всичко — тя изгражда всичко — от простата точица до най сложната триизмерна (а защо не и повече) фигура. Не е ли всъщност всеки един човек просто точка от тънката линия на живота? Ако е така, коя е фигурата, която е по-голяма от линията? Не е ли това вечно затварящият се кръг във всичките му проекции?

9. Кое е по-голямото?

Фигурите, по-големи от точките и линията, сме ти и аз. Ти казваш, че можем да се осъществим като звезди и да огряваме всичко със собствена светлина! Аз обаче опонирам, че това няма да ни е достатъчно, че ще искаме още, защото това е природата на човека — Вечно-търсещия, Вечно-стремящия-се-напред. И тогава ти прозираш най-голямата истина за човека — искаш да си луна, която да свети с отразена светлина, но когато наистина има нужда от нея — в тъмнината на нощта. Аз замълчавам. Кръгът се затваря.

10. Моята надежда.

Най-голямата ми надежда е, че някой ден ще открия своя Рибар, съиграча си в голямата игра на табла, своята Тя…

…за се осъществя/им като Аз, за да съградя/им нещо, за да създам своя/наша Вселена…

…за да завърша/им своя голям кръг…

P.S. Това са обобщените извадки от спомена ми за може би най-същностния разговор в моя живот, проведен с най-умния човек, когото познавам. Надявам се съчинението ми да не е прекалено философско, или пък символиката, използвана в него да не е твърде „странна“, защото според мен всеки трябва да може да го възприеме и приеме по един или друг начин. Защото всеки е Златна рибка, гонеща своя олимпийски облак и ударена по главата от своя Рибар, който върви по Пътя, пуши и плюе и търси своя партньор на табла, за изпие с него чаша коняк на спокойствие.

Защото кръгът трябва да бъде затворен.

,

Информация за текста

© 1999 Еди Маринов

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/202]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:04