— Искаш ли да попитам дали ще я вземат обратно? — Спенсър говореше за колата.
Щеше да бъде глупаво. Освен това дилърът никога нямаше да я вземе обратно. А и белята беше вече станала. Не ставаше дума за пари. Ставаше дума за стремежа на Спенсър да установи контрол. Именно това бе вбесило Аби.
— Не. Всъщност би трябвало да ти благодаря. Но искам да ми обещаеш, че няма да правиш повече такива неща.
— Обещавам. Честна дума. Нали вече няма да ми се сърдиш?
— Не ти се сърдя — въздъхна тя. Не искаше да го унижава.
— Тогава чуй сега и добрата новина. Първо, колата е присъщ разход, поне една част. Приеми я като подарък от данъчните — продължи Морган. — Ще ти трябват още.
— Какво? Още коли ли?
— Присъщи разходи — обясни Морган. — Следващата книга трябва да я напишеш в някое скъпо местенце. В Южна франция например.
— Защо?
— Защото скоро ще внеса в сметката ти доста повече пари, отколкото мислехме. Не дишай — прошепна Морган, — но ще внеса почти… — линията изпука, — милиона долара.
— Я повтори!
— Казах три милиона долара.
— Не очаквах да получим тези пари още поне година.
— Знам — заяви Спенсър. — Но продажбите за чужбина надхвърлиха всички очаквания на Карла. Казва, че се дължи на информацията за филма. Не е очаквала такъв интерес, когато сте се срещнали в Чикаго. Изглежда, че в Европа са подлудели за книгата. Тя иска да говори с Джак, да му съобщи новината. Тормози ме дни наред да разбере къде сте отишли. Затова ти го подготви. Кажи му да се престори на изненадан и да е много мил с нея, като се видят. Тя смята, че заслужава.
Три милиона долара. Коленете на Аби се подгънаха и тя се свлече на леглото. Нямаше представа какво ще прави с толкова пари, как ще ги похарчи или инвестира. Не беше убедена, че иска да знае. Беше убедена обаче в едно. Това щеше да промени живота й по начин, който може би нямаше да й хареса.
— Какво ще правя?
— Какво искаш да кажеш?
— С всичките тия пари — поясни Аби.
Морган й каза да не се притеснява. Бил внесъл всичко на сигурно място, при добра лихва.
— Да ти имах проблемите! — възкликна той. — Кътлър и неговите приятелчета кръжат като лешояди във фирмата.
Искат да ми изпият кръвта. Всеки ден ми сервират по нещо ново. Трябва непрекъснато да си пазя гърба. А като те няма, е много по-трудно.
— Ако нещата продължат да се развиват така добре, няма да има нужда да се тревожиш. Можеш да напуснеш и да работиш за мен — разсмя се Аби. Морган това и очакваше да чуе — че тя вече не му се сърди.
— Получи ли дебитните карти? — попита той и й продиктува номерата на сметките. — Няма за какво да се притесняваш. Има достатъчно пари. Никой няма да може да ги проследи. Може да потърсят на Каймановите острови, но едва ли ще се сетят за Мартиника. Освен това е френски протекторат, а ти знаеш какви са французите. С тях въобще не може да се работи. Ако ченгетата започнат да ровят там, ще попаднат в истинско дипломатическо тресавище.
— Добре. Така ще имаме достатъчно време — съгласи се Аби. В известна степен й се искаше да поговори със Санфилипо, за да разбере как върви разследването на убийството на Тереза. Но ако се върнеше в Сиатъл, трябваше да отговаря на въпросите не само на полицаите, но и на пресата. И вече не ставаше дума само за Томпсън. Шумът около книгата се засилваше и журналистите се опитваха да открият Джак и всеки, който го познаваше.
— Има още едно нещо — каза Морган. Телефонът запращя отново.
— Не те чувам — извика Аби.
— Внимавай с Джърмейн. Не му вярвай, Аби. — Морган крещеше с надеждата тя да го чуе. Връзката беше просто ужасна, сякаш говореха през тръба под водата. — Той при теб ли е сега?
— Не.
— Трябва да поговорим, но не е за телефон. Ще си взема няколко дни отпуска и ще прескоча при теб.
— Защо? — Линията изпука отново. Аби усети, че всеки миг ще се разпадне.
— Имам цяла чанта с договори, които трябва да бъдат подписани от негово величество — каза Спенсър. — И трябва да поговорим за нещо много важно.
— Кажи за какво.
— Не мога. Не по телефона. Ще се опитам да се освободя и да дойда при теб. — Не знаеше как ще убеди Кътлър да пусне, но трябваше да намери начин.
— Кажи ми го сега — настоя Аби.
— Не е за телефон. — Той не разбра дали тя го чу, или не.
Връзката прекъсна. И по-добре. Спенсър беше убеден, че лошата новина, особено когато за него самият е толкова добра, трябва да бъде съобщена лично.
28
Лутър не беше направил нито крачка напред в разследването на смъртта на Тереза и Джоуи Дженрико от месец насам. Беше чакал в продължение на часове и дни пред кабинета на прокурора заедно с какви ли не представители на правораздавателни агенции за съдебни постановления и призовки. Полицаите винаги чакаха повече, отколкото хората с частни адвокати. В този случай чакането имаше скъпа цена. Удари на камък, когато се опита да проследи финансовото състояние на Аби Чандлис. Беше изтеглила някакви пари и беше изчезнала. Лутър попадна на сведения за внасяне на големи суми по една сметка, но сметката беше закрита.
Адвокатът Спенсър не пожела да говори с него. Позова се на професионалната тайна, обясни, че Аби Чандлис му е клиентка, и отказа да отговаря на въпросите му. Предложи му да я арестува, ако има основания. За Лутър всички адвокати бяха гадни типове. Истината не ги интересуваше. Работата им беше друга. За момента той не разполагаше с достатъчно доказателства да предяви обвинения към Аби Чандлис и Спенсър го знаеше. Въпреки това Лутър беше убеден, че тя или е замесена в убийствата, или знае повече, отколкото казва.
Междувременно колегите му от отдел „Съдебна медицина“ бяха попаднали на нещо доста интересно. След като откриха трупа в езерото, полицаите запечатаха апартамента на Джоуи и го претърсиха най- щателно. Мистър Дженрико беше отвратителен мърляч и те откриха много отпечатъци. Май никога не беше бърсал прах.
Но бе имал навика да забърсва по някоя стриптийзьорка от бара и да я води у дома. Според патолога бе имал и херпес симплекс в начален стадий. Който го бе убил, бе направил услуга на здравните органи.
Има случаи, когато намерени отпечатъци не фигурират в никаква база данни. Такива бяха открити на вратата на хладилника на Джоуи. Никой компютър не ги разпозна. И още нещо при тях прикова вниманието на лаборанта. Отпечатъците бяха толкова ясни поради мазното вещество, останало върху емайла на вратата. Не ставаше дума за обичайните мазни пръсти. Лаборантът изследва следите и установи, че става дума за машинно масло, произведено от компанията „Хопс“. Използваше се за смазване на леко оръжие.
Лутър изведнъж се заинтересува от неидентифицираните отпечатъци. Изпрати ги във ФБР, макар че местната полиция рядко върши такива неща, защото отнемат много време и средства. Но този път имаше защо. Отпечатъците принадлежаха на някой си Джак Джърмейн и се водеха на отчет в армията. Лутър се запита какво ли правят отпечатъците на човек, живеещ в Южна Каролина, на вратата на хладилника на Джоуи Дженрико в Сиатъл.
Още по-интересно стана, когато името на Джърмейн се появи на два чека, джиросани в полза на Аби
