което подобава на една истинска банка, брониран салон с дебели колкото човек бронирани врати, които се открехваха с магически думи, заседателна зала с тапицирани врати, особени нови сметачни и пишещи машини; в банката навярно имаше дори и пари. Нас, децата от голямата къща особено ни вълнуваше бронираният салон, който построиха срещу жилището на домоуправителя, вкопаха основите му дълбоко в земята и ние си представяхме стоманените му сейфове пълни със съкровища и скъпоценни камъни. Това бе един галантен и приветлив капитализъм, сътворил приказен замък пред смаяните ни погледи; не допадаше единствено на старите вложители, които — старомодни богаташи — предпочитаха имуществото им да се пази в нестабилните каси и мрачните помещения на първия етаж, а при вида на стъкления палат и бронираното подземие поклащаха глави, подозрително мърморейки: „От какво?“
4
Банката се управляваше от „бате Ендре“ с твърде много енергия и усърдие. Бате Ендре произхождаше от фамилия, позната в цялата страна, беше завършил право, както цялото тогавашно поколение, което търсеше самоизява на „свободното поприще“ и не се задоволяваше с областната, с градската йерархия. В детството си следях отблизо този етап на класическа образованост на джентри-класата и по-късно установих, че тогавашната литература си е създала фалшива представа за тези времена и техните действащи лица. Бате Ендре се бе отдал въодушевено на банковата кариера, която му бе чужда тялом и духом, съвестно спазваше работното време и въобще не напомняше на онзи провинциален, ходещ на лов и по казина чиновнически тип с аристократичен манталитет, който приема полицата на своя другар от казиното в полунощ, по време на покер. Животът е винаги различен. Никой не считаше бате Ендре за стопански гений, но той се трудеше в банката повече, отколкото ловуваше и играеше на карти, дори четеше по мъничко, пътуваше и живееше умерено, и навярно не си бе запазил в този живот нищо друго от джентри-символите, освен пръстена с монограм. Банката бавно напредваше, разпростираше се от само себе си, което следваше от самото й естество; бате Ендре бдеше при всеки заем чиновниците строго да спазват „банковите условия“. Струва ми се, че няма нищо по-лесно и благодатно от това, да опиша директор на провинциалната спестовна каса, който по-често лепи банкноти на циганските чела, отколкото гербови марки върху договорите, и без да му мигне окото гласува заеми за лекомисления млад Ности13, за „драги ми друже“. В Шарош, в Земплен навярно са се срещали подобни фигури; в нашия град, в този строг чиновнически град такъв човек не би се задържал. Бате Ендре, „директорът на банката“, пристигаше всяка сутрин в службата си на минутата, нахлузваше ръкавелите и се трудеше от зори до мрак. Кредитите на банката се отпускаха от едно голямо столично финансово учреждение и пещенските директори, надменни, стари евреи, всяка година идваха на посещение, за да контролират дейността на бате Ендре; тези стари евреи ловуваха, говореха на „ти“, правеха се на джентри, и ние понякога дори се забавлявахме с необичайните им привички. Всъщност зад писалището на банковия директор бате Ендре не вършеше нищо по-различно от това, което е правел неговият баща или дядо в имотите си и в областта: бдеше селяните да изпълняват навреме обязаностите си и както някога отработваха ангарията и доставяха изполицата от реколтата, сега трябваше да си платят лихвите с настъпил падеж. Бяха се променили само формите.
Много ли скубеха селяците? Не ми се вярва. Но го правеха редовно, защото нали „трябва да се живее от нещо“. И докато „работеха“ със селяните, нямаше нищо нередно; едва по-късно, когато бате Ендре напусна службата заради объркани семейни недоразумения и мястото му зае един столичен банкер, който бе дошъл при нас с грандиозни планове за реформи, сякаш беше инспектор, отишъл на посещение в колониите, настъпи първият крах. Новият директор, очевидно добронамерено, но с твърде голям размах отпусна от парите на вложителите огромни ломбардни кредити на полските търговци на вино, които бяха изкупили по онова време вината на Хедаля14, и в тази игра банката изгуби много пари, милиони. Баща ми понякога споменаваше, че тогава спасил парите на вложителите до последния филер по странен начин; посетил председателя на столичното финансово учреждение, чийто фаворит бил назначеният за наследник на бате Ендре колониален инспектор, и когато при тягостното известие прочутият и безучастен, международно известен, заможен и могъщ председател на банката свил рамене и отговорил нещо като „ами, фалирайте си“, баща ми кротко отбелязал: „Това ще го направим и ще изгубим всичко, което имаме; но на везните тежи и името на Ваше благородие.“ Прочутият председател на банка нервно вдигнал глава; сетне позвънил и поръчал на влизащия директор: „Плащаме сто процента.“ Това кавалерско изречение от три думи струвало на голямата пещенска банка много милиони. Вложителите получили влоговете си до грош, с лихвите дори. Много пъти съм слушал тази история като една от романтичните легенди за героичния стадий в развитието на капитализма.
5
За кратко, няколко години в едно от тристайните жилища на първия етаж срещу нас живя моят кръстник, който беше по-малък брат на баща ми, един особено обидчив, неспокоен човек; всички в семейството, дори и баща ми, се отнасяха с него като с писано яйце. Той бе горда и самотна душа, готвеше се да става инженер и тъй превъзходно разбираше от техника, че във войската — бе отслужил една година като доброволец в артилерията — искали насила да го задържат, говореше се, че „го умолявали да остане като старши сержант“. Поне така се разправяше по-късно в семейството. Във всеки случай натурата му, неговите увлечения и цялата му душевна нагласа го тласкаха към офицерската кариера. В цивилния живот, особено в донякъде презряното инженерно поприще той се чувстваше несвойски, беше раздразнителен, непрестанно надушваше унижения, имаше „афери“ и всячески правеше впечатление на човек, който не е намерил мястото си в живота. И без друго по онова време на инженерната и лекарската професии гледаха донякъде снизходително; смяташе се, че не са достойни за един господар; младежът от добро семейство можеше, естествено, да постъпи като помощник-юрист, но не му подобаваше да извършва клизми или да се пипка с туш и с пергел. За „комплекса за малоценност“ на чичо ми (за който не само той самият нищичко не знаеше, но дори и младият Фройд, който по онова време наблюдаваше истерично болните в клиниката „Charcot“, още не познаваше) значително бе допринесло и общественото положение на семейството ни в пристрастно националистическия унгарски свят от края на века, в чиято провинция цареше почти изцяло съсловен дух. Саксонци по произход, те се преселили в Унгария през XVII век, служили вярно на Хабсбургите и император Леополд II15 наградил с благородническа титла нашия прадядо, почитан в семейството като „Крищоф, минния граф“, който управлявал рудниците на хазната в Марамарош16. Едва по време на освободителната борба сърцето на семейството се изпълнило с унгарски дух, мнозина се сражавали в армията на Бем17, Жига, един от моите прадядовци, дори бил разжалван след полагането на оръжието при Вилагош18 и заточен в един венециански, а по-сетне в милански императорски полк, където лека-полека си възвърнал предишното звание и се оттеглил в пенсия като началник на имперската охрана. Но преди революцията във Виена гледали на фамилията с добри очи и ги имали за „надеждни елементи“. Когато през 1828 година назначили дядо ми за съветник в Обуда, той ходил във Виена и бил приет от император Франц. „Отседнал съм при Краля на Унгария — писал от Виена на по- малкия си брат в Марамарош –, престоят ми тук е твърде скъп, плащам пет форинта дневно за стая и отопление. Князът ме прие радушно, спомни си и нашия Баща; ja, ja, каза, auch Sie haben gute Zeignisse bei mir.“19 Вероятно въпросният държавен чиновник с немско име, който през 1828-ма бил приет радушно във Виена и удостоен от императора с добронамерени слова, бил считан от двора за лабанц20. По време на освободителната борба фамилията застанала на страната на въстаниците, поунгарчила името си, решението за това било издадено от министерството на Кошут, декретът бил обнародван в Официалния бюлетин21 през август 1848 година. По убеждение и поведение те бяха унгарци до маниакалност, особено баща ми и по-малкият му брат. Този пламенен, искрен унгарски патриотизъм беше характерна черта за фамилиите, преселени от чужбина, и старите унгарски благороднически родове приемаха и любезно приютяваха претопените във великоунгарския тигел чужденци, дори понякога им признаваха известни унаследени, чужди расови добродетели — моите прадеди са били саксонски ковачи и мисля, че от тях съм наследил едно особено, съвсем неудобно за мен, чуждо на натурата ми, наподобяващо идея-фикс
