Аз съм легенда

манерката, която винаги беше до него. Отпи глътка уиски, запали цигара. Хладният дим изпълни дробовете му, успокои го.

Ходеше до ямата-крематориум всеки ден в продължение на седмици и всеки път му ставаше зле. Споменът за Кати, чиито тленни останки също бяха там някъде долу, го караше да губи разсъдък…

На отклонението за Ингълууд той спря пред една бакалия с намерението да вземе няколко бутилки минерална вода. Още с влизането в пустия магазин зловонният дъх на отдавнашна тлен, на разложени и изгнили храни го блъсна в ноздрите. Невил застина, провесил ръце покрай тялото, но въпреки всичко тръгна между затъналите в дебел слой прах рафтове, едва сдържайки погнусата си.

Намери касетките с минерална вода в дъното, край една врата, водеща към стълбището. След като пренесе всички бутилки в камионетката, той се върна при вратата, отвори я и се заизкачва по стъпалата. Може би собственикът на магазина беше на горния етаж; защо да не провери и евентуално веднага да премине към следващата точка в програмата си?

Имаше двама от тях. Просната на един диван, в дневната лежеше жена на около трийсет години в широка домашна роба. Гърдите й леко се повдигаха и отпускаха. Очите й бяха затворени.

Ръцете на Невил за миг замръзнаха неподвижни, преди да стиснат здраво чука и кола. Винаги, винаги му беше трудно, когато те бяха живи — особено с жените…

Спящата нададе кратко, мъчително и дрезгаво хъркане, краката й бавно и сънливо проритаха. Отправяйки се към съседната стая, Невил долови шум зад гърба си, подобен на пусната течаща вода. Не се обърна, знаеше вече какво е.

„Какво друго мога да направя?“ — запита се.

За момент спря пред прага на спалнята. С пресъхнало гърло и свито сърце загледа креватчето край прозореца. Дишането му стана трескаво и прекъслечно. Приближи, наведе се над заспалото момиченце.

„Защо всичките трябва да ми напомнят за Кати?“ — изникна в съзнанието му, докато с треперлива ръка вадеше поредния кол.

Завивайки към магазина на Сиърс, Невил се опитваше да направи равносметка на всичко дотук, както и да намери отговор на един друг въпрос, който отдавна го мъчеше: защо единствено дървените колове даваха така желания ефект? Каквото и да бе, въпросът го накара да се усмихне: вече цели пет месеца мъчеше съзнанието му и влачеше след себе си още един — как, по дяволите, да успява винаги да ги засегне точно в сърцето? Защото именно по този начин трябваше да ги убива. Доктор Буш го бе заявил съвсем категорично. Така или иначе, Невил плуваше в море от съмнения и догадки, нямаше си никакво понятие от анатомия…

Свъси вежди. От толкова време се занимаваше с тази отвратителна, гнусна работа, без досега да е успял да намери отговор на подобни угнетяващи го въпроси. А трябваше спокойно да седне и да обмисли нещата, да огледа отвсякъде проблемите, преди да се опита да ги реши… Трябваше да действа методично, научно…

„Впрочем, не би могло да бъде и иначе! — хрумна му. — Това е точно почеркът на стария Фриц! Явно добре ме е възпитал…“

Старият Фриц беше баща му. Невил не се разтапяше от прекомерна синовна обич към баща си и ненавиждаше всичко, свързано с неговото логическо мислене. Чак до последния си ден старецът беше оспорвал съществуването на вампирите…

Невил бързо се ориентира в магазина на Сиърс. Намери дървения струг и го натовари в камионетката, после се зае да оглежда сградата.

В мрачната влага на мазето откри още петима от тях. Бяха се скрили в най- тъмните ъгли. Намери и още един, който пък се беше напъхал в огромен, развален хладилник. Невил за малко не избухна в луд смях: мястото му се стори твърде странно за укритие — готов, емайлиран ковчег. Направи каквото се очакваше да направи. Малко по-късно се замисли над хипотезата, че всъщност той живееше в свят, в който повече нямаше да има възможността да се смее на воля. Едва ли щяха да му се предоставят подобни случаи: чувствството за хумор тук просто отсъстваше.

Към два следобяд изгълта набързо сандвичите. Стори му се, че дори и те бяха пропити с миризмата на чесън. Нищо чудно! Сигурно беше така. Това пък за сетен път го накара да се запита по какъв начин чесънът упражняваше непривичното си въздействие върху тях? Ясно беше — миризмата му ги отблъскваше. Но защо? Всичко, свързано с тях, беше толкова странно: те се криеха през деня и излизаха единствено нощем, чесънът ги държеше на разстояние. Той трябваше да ги убива с дървени колове от ясен, а те като че ли изпитваха панически ужас при вида на разпятия и огледала… Да, тъкмо огледала. Според легендата, образът им не можеше да се отрази в огледало. Впрочем, той знаеше, че това не бе вярно, както не бе истина и твърдението, че те можеха да се превръщат в прилепи. Всичките тези брътвежи бяха злокобни поверия, безумни в светлината на логическото познание, които неговите лични наблюдения опровергаваха. Също толкова смешно бе и твърдението, че те притежаваха възможността да се превръщат във върколаци. Несъмнено, някъде може би наистина имаше вълци-вампири, беше ги виждал и чувал да вият в дълбоките нощи край дома му при пълнолуние… но те си бяха просто вълци… Нищо повече.

А може би, склещен от живия пръстен на ужаса, който го заобикаляше, само на него му се искаше да бъде така?

Невил тръсна глава.

„Помъчи се да мислиш за друго! — нареди си. — Все още не си приключил с всичко, още не си готов!“

Е, най-вероятно щеше да дойде денят, когато и тези проблеми щяха да намерят своето разрешение. Един по един щеше да ги отхвърля като остарели, никому непотребни вещи. Но сега все още бе прекалено рано. Той наистина още не беше готов. А и без това имаше достатъчно други грижи…

След като се нахрани, той започна да обикаля из къщите.

Използва всички приготвени колове.

Беше взел със себе си четиридесет и седем.

Силата на вампира се състои в това, че никой не вярва в неговото съществуване.

„Благодаря ви, все пак, доктор Ван Хелсинг1!“ — каза си Невил, затваряйки „Дракула“.

Беше седнал край библиотеката, заслушан във Втория концерт за пиано на Брамс, с неизменната чаша уиски в дясната ръка и цигара в устата.

Така-а-а, значи бе истина. Всъщност, книгата бе невероятна смесица от суеверията на цял един свят и прокобна литература, но поне едно-единствено изречение се бе оказало вярно — навремето никой не беше повярвал във вампирите, а как можеш да се бориш и да преодолееш нещо, в което не вярваш? Такова бе положението. Дълго вампирите бяха считани за средновековен, среднощен мит, за безплътни и безлики същества, способни единствено да вдъхновят някой творец на мрачни писания. Вампирите бяха минало, сюжет за популярни списания и филми на ужасите. Отживяло суеверие, което се предаваше през вековете…

Въпреки всичко, в основите на тази легенда беше залегнала истина, само че никой не бе имал възможността да се увери в това. Разбира се, бяха плъзнали съмнения дали този мит не почива на нещо действително, дали няма своите реални измерения и обща първопричина… Но да се осмелят да повярват в това! Никога! Защото_ това_ си беше чиста измислица, естествено, това не можеше да е вярно, нали? Само че преди още науката да се бе захванала с тълкуване на легендата, самата легенда бе оборила науката и всичко научно.