Джек Лондон
Пробудената гордост на Алойшъс Панкбърн
I
Макар от зоркия му поглед да не убягваше обещаващата възможност за някое приключение и да бе винаги готов неочакваното да скочи върху него иззад най-близката кокосова палма, Дейвид Грийф не бе осенен от предчувствие, когато спря погледа си върху Алойшъс Панкбърн. Това стана на малкия параход „Бърт“. Беше оставил шхуната си да го последва и бе взел парахода за краткото разстояние от Раиатеа до Папеете. Когато за пръв път видя Алойшъс Панкбърн, този, понаправил главата, господин си пиеше самотен коктейла в малкото барче между палубите, точно до бръснарницата. А когато половин час по-късно Грийф стана от бръснарския стол, Алойшъс Панкбърн все още се подпираше на бара и си пиеше самичък.
Обаче не е хубаво човек да пие сам и като мина край него, Грийф му хвърли внимателен и критичен поглед. Видя един добре сложен млад мъж, тридесетгодишен, с правилни черти, добре облечен, и очевидно според установеното разделение на света от доброто общество. Но в едва долавящата се немарливост, в треперещата от нетърпение ръка, която разливаше питието, в неспокойния, блуждаещ поглед Грийф съзря несъмнените белези на хроничния алкохолик.
След вечеря отново се натъкна на Панкбърн. Този път това стана на палубата — младият мъж, вкопчил се в релинга, бе вперил поглед в далечината към неясните силуети на мъж и жена, седнали в допрени един до друг шезлонги и лееше пиянски сълзи. Грийф забеляза, че ръката на мъжа е обгърнала кръста на жената. Алойшъс Панкбърн продължаваше да гледа и да плаче.
— Няма за какво да плачете — дружелюбно рече Грийф.
Панкбърн го погледна и от очите му рукнаха сълзи на дълбоко самосъжаление.
— Тежко е! — изхлипа той. — Тежко! Тежко! Този човек е мой секретар. Аз съм го наел. Плащам му добри пари. А ето как ги печели той.
— Ами защо тогава не сложите край на това? — посъветва го Грийф.
— Не мога. Тя ще ме лиши от уискито ми. Тя е моята болногледачка, дипломирана медицинска сестра,
— В такъв случай уволнете нея и си пийте колкото ви душа иска.
— Не мога. Той държи всичките ми пари. Ако аз го направя, няма да ми даде и петак да си купя една чаша.
Тази печална перспектива предизвика нов порой от сълзи. Грийф бе заинтригуван. Макар и да познаваше многообразието на живота, никога не би могъл да си представи положение като това.
— Те бяха наети да се грижат за мен — хленчеше Панкбърн, — да ме държат далеч от чашката. А ето как го вършат, като се прегръщат открито из целия параход и ме оставят да се напивам до смърт. Не е честно, казвам ви. Не е честно. Изпратиха ги
с мен точно за да не ми позволяват да пия, а те ме оставят да се напивам като свиня само за да не им се пречкам. Ако се оплача, ме заплашват, че няма вече да пийна нито капка повече. Какво може да стори един нещастник? Смъртта ми ще тежи на тяхната съвест и толкоз. Хайде да слезем долу и да си пийнем,
Той се пусна от релинга и щеше да падне, ако Грийф не го беше хванал под ръка. Той сякаш се преобрази, стегна се, нападателно вирна напред брадичка, а в очите му проблясна твърдост.
— Няма да ги оставя да ме убият. И ще съжаляват. Предложих им петдесет хиляди… по-нататък, разбира се. Изсмяха се. Те не знаят. Но аз
знам.
Той затършува в джоба на сакото си и измъкна някакъв предмет, който блясна на слабата светлина.
— Те не знаят какво означава това. Но аз знам. — Той погледна Грийф с внезапно подозрение. — Какво според вас е това, а? Какво е това?
Дейвид Грийф за миг си представи как този пропаднал пияница намушва двамата млади влюбени с меден клин, защото в ръката си той държеше именно меден клин, от онези, които са се използвали в миналото на корабите.
— Майка ми си мисли, че съм тук, за да се излекувам от пиенето. Тя не знае. Аз подкупих доктора да ми предпише пътешествие по море. Когато стигнем в Папеете, секретарят ми ще наеме шхуна и ще отплаваме. Но те дори и не са сънували. Мислят си, че е заради пиенето. Аз знам. Само аз знам. Лека нощ, господине. Отивам да си легна… освен. . . ъъ. .. ако не ми направите компания за една чашка за лека нощ. Една последна чашка, нали знаете.
II
През следващата седмица в Папеете Грийф на много пъти зърваше Алойшъс Панкбърн при странни обстоятелства. Виждаха го и всички други в столицата на малкия остров, защото нито крайбрежието, нито пансионът на Лавина не са били така скандализирани от години. По пладне, гологлав и само по плувки, Алойшъс Панкбърн изтичваше по главната улица от пансиона на Лавина до морето. Веднъж излезе срещу един огняр от „Бърт“ в боксов мач във „Фоли Бержер“, който беше обявен, че ще е от четири рунда, и бе нокаутиран във втория. В момент на умопомрачение се опита да се удави в локва, дълбока два фута; пиян направи великолепен скок от петдесет фута височина от такелажа на закотвения на кея „Марипоза“; нае катера „Торо“ за сума, много по-висока от продажната му цена и се отърва само защото секретарят му отказа да финансира сделката. Откупи стоката на стария прокажен слепец на пазарището и запродава банани, батати и плодове на хлебно дърво на толкова ниски цени, че бяха извикани полицаи, за да разпръснат тълпата туземци, привлечени от евтинията. Всъщност полицията го арестува три пъти за размирно поведение и три пъти секретарят му прекъсваше любовните си занимания, докато плати глобите, наложени от бедствуващата управа на колонията.
После „Марипоза“ отплава за Сан Франциско, а апартаментът за младоженци бе зает от секретаря и медицинската сестра, току-що венчани. Преди
да заминат, секретарят умишлено бе връчил на Алойшъс осем петлирови банкноти и както бе предвидил, няколко дни по-късно Алойшъс се събуди и откри, че е без пукната пара и на ръба на делириум тременс. Лавина, която се славеше с доброто си сърце дори измежду измета от мошеници и негодници, скитащи из Южния Пасифик, се погрижи за него и не допусна във възвръщащото му се съзнание да проникне мисълта, че няма нито секретар, нито пари, за да си плати пансиона.
Няколко вечери по-късно Дейвид Грийф, който се излежаваше под тентата на кърмата на „Китиуейк“ и безцелно преглеждаше скучните колонки на столичния „Аван Курьор“, изведнъж се надигна и едва не потърка очи. Бе невероятно, ала така си стоеше там. Старата романтика на Южните морета не беше мъртва. Той прочете:
ОБЯВА: „Заменям половината печалба от заровено съкровище на стойност пет милиона франка срещу превозването на един човек до неизвестен остров в Тихия океан и приспособления за отнасяне на плячката. Търсете Фоли, в пансиона на Лавина.“
Грийф погледна часовника си. Още бе рано, едва осем часът.
— Господин Карлсен — извика той по посока на една светеща лула. — Повикайте екипажа на спасителната лодка. Отивам на брега.
Откъм носа се извиси дрезгавият глас на помощника норвежец и шестима снажни туземци от остров Рапа прекъснаха песента си и заеха местата си в лодката.
— Търся Фоли, господин Фоли, предполагам — каза Дейвид Грийф на Лавина.
Забеляза в очите й искра на любопитство, когато тя извърна глава и извика нещо на туземния език през две отворени стаи към кухнята в двора. След няколко минути с леки стъпки влезе босонога туземна девойка и поклати глава.
Разочарованието на Лавина бе очевидно.
— Вие сте на борда на „Китиуейк“, нали? — попита тя. — Ще му кажа, че сте идвали.
— Значи е мъж? — запита Грийф.
Лавина кимна.
Надявам се, че ще можете да му помогнете,
