Алоха ое

изразително. Този спомен я накара да се засмее високо, нервно. Толкова изразително! А в песента той бе излял сърцето си. Сега й стана ясно, но беше твърде късно. Защо не й се бе обяснил? Но изведнъж се сети, че момичета на нейната възраст не се женят. „И все пак момичета на моята възраст се женят — в Хаваите“ — помисли си тя веднага след това. В Хаваите тя бе узряла — в Хаваите, които позлатяват кожата и жените узряват под милувката на слънцето.

Погледът й напразно шареше из гъстата тълпа на пристана. Къде се бе дянал той? Дороти чувствуваше, че е готова да даде всичко, само да може да го зърне още веднъж; почти се надяваше, че някаква смъртоносна болест ще сполети самотния капитан на мостика и заминаването ще бъде отложено. За първи път в живота си погледна баща си изпитателно и с някакъв нов страх забеляза неговите волеви и решителни черти. Страшно би било да му се противопостави. И какви изгледи за успех има тя при едно такова сблъскване? Ах, защо Стийв не й се бе обяснил? Сега беше твърде късно. Защо не й се бе обяснил тогава под дървото край Уейкики?

Изведнъж със свито сърце се досети, че знае защо. Какво бе чула един ден? Да, разбира се, на чая у мисис Стантън, онзи следобед, когато дамите от „мисионерското общество“ бяха поканили жените на сенаторите. Мисис Ходжкинс, високата руса жена, зададе въпроса. Картината изпъкна живо в паметта й: широката веранда, тропическите цветя, безшумните прислужници азиатци, бръмченето на многото женски гласове и въпросът, който мисис Хода

——

1Х а у (хавайски) — ниско тропическо дърво, известно на Американския континент под името махагон. В. пр

кинс бе задала на групата край нея. Мисис Ходжкинс години наред не бе се откъсвала от континента и очевидно искаше да се осведоми за свои стари приятелки на острова от моминските години. „Как х во стана със Сузи Мейдуел?“ — попита тя. „О, изобщо не я виждаме вече — отговори й друга жена. — Тя се омъжи за Уили Купеле.“ Тогава жената на сенатора Берънд се засмя и поиска да знае защо женитбата е накарала приятелките на Сузи да скъсат с нея. „Хапахаоле — беше отговорът. — Той беше мелез, разбирате ли, а ние от островите трябва да мислим за децата си.“

Дороти се обърна към баща си, решила да опита.

— Папа, ако Стийв дойде някога в Съединените щати, може ли да ни дойде на гости?

— Кой? Стийв?

— Да, Стийвън Найт — ти го познаваш. Само преди пет минути се сбогува с него. Може ли, ако някога попадне в Съединените щати, да ни дойде на гости?

— Не, разбира се — отвърна кратко Джереми Самбрук. — Стийвън Найт е хапахаоле, а ти знаеш какво значи това.

— О — въздъхна Дороти и усети безсилно отчаяние да се промъква в сърцето й.

Стийв не беше хапахаоле — тя знаеше това; но знаеше също, че в жилите му има частица тропическо слънце и то беше достатъчно, за да не може да се ожени за нея. Странен свят! Ето например достопочтеният А. С. Клегхорн се бе оженил за мургава принцеса от рода Камеамеа и въпреки това мъжете считаха за чест познанството си с него, а на следобедните чайове у тях можеха да се видят най- изключителните жени от свръхизключителното „мисионерско общество“. А ето че със Стийв беше друго. Никой нямаше нищо против той да я учи да кара сърф, да я води за ръка през най-опасните места на кратера на Килауеа. Той можеше да вечеря с нея и с баща й, да танцува с нея, да бъде член на комитета, който трябваше да им осигури приятно прекарване; но понеже в жилите му имаше тропическо слънце, не можеше да се ожени за нея.

А пък и той с нищо не се издаде. Трябваше да й каже, за да знае. Беше толкова хубав. Образът му изплува пред мисления й взор и тя започна да се наслаждава несъзнателно на изяществото на великолепното му тяло, на прекрасните му плещи, на неговата сила, с която така леко я повдигаше на коня, носеше я сигурно през тътнещите вълни или я мъкнеше с пикела си по острия вулканичен хребег на Дома на слънцето.

Имаше нещо по-неуловимо и тайнствено, което тя си спомни и което едва сега започваше да разбира — обаянието на мъжа, който е само мъж и нищо друго, мъжествен мъж. Дороти се опомни, внезапно засрамена от мислите, които й бяха минали през ума. Страните й поруменяха, но кръвта бързо се оттегли и момичето побледня при мисълта, че никога вече няма да го види. Носът на парахода вече пореше водата и задната палуба се изравни с края на пристана.

— Ето го Стийв — каза баща й. — Махни му за сбогом, Дороти.

Стийв я гледаше с копнеещ поглед и видя в лицето й нещо, което не бе виждал преди. По бликналата на лицето му радост тя разбра, че и той е разбрал. Във въздуха кънтеше песента:

Обичам те.

Ще те обичам, докато се срещнем пак.

Нямаше нужда да говорят, за да си кажат това, което искаха. Пътниците около Дороти хвърляха гирляндите от цветя към приятелите си на пристана. Стийв протегна ръце с умолителен поглед. Тя измъкна своя венец през главата си, но той се бе заплел в гердана от източни перли, който Мервин, един възрастен захарен крал, бе окачил на врата й, докато ги отвеждаше с баща й с колата си към пристанището.

Тя задърпа гердана, но той не се отделяше от венеца. Параходът се движеше неотклонно напред. Стийв беше точно под нея. Сега беше моментът. В следващия миг щеше да го подмине. Тя изхлипа и Джереми Самбрук я изгледа въпросително.

— Дороти! — викна той остро.

Тя решително дръпна гердана и сред дъжд от перли цветята паднаха в ръцете на любимия й. Дороти го гледа, докато сълзи премрежиха очите й и тя зарови лице в рамото на Джереми Самбрук, който

забрави любимите си статистически данни и се чудеше защо момиченцата толкова бързат да пораснат. Тълпата продължаваше да пее и песента заглъхваше в далечината, все още пропита от чувствената любовна нега на Хаваите, но думите се впиваха в сърцето на Дороти като остриета, защото бяха неверни.

Аlоhа о, Аlоhа о,e ke onaona no ho ika lipo.

——

1 Прегръщам те, ахой ао, и ще се срещнем пак.

,

Информация за текста

Jack London

Aloha Oe, 1908

Източник: http://dubina.dir.bg

Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 30 април 2003

Публикация:

Джек Лондон, Разкази и новели

Книгоиздателство „ГЕОРГИ БАКАЛОВ“, ВАРНА, 1987

Анелия Бошнакова, Сидер Флорин, преводачи, 1987

Борис Дамянов, Желяз Янков, Сидер Флорин, Тодор Вълчев, преводачи, 1963

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2230]

Последна редакция: 2006-12-18 09:17:27